Глава 17
Дружески дълг
Чувстваше се ужасно уязвим така, с прибрани ятагани, и неведнъж трябваше да се бори с разума си, който му нашепваше предупреждения срещу невероятната му дързост. Ала мисълта, че и най-малкото колебание може да струва живота на приятелите му, пропъждаше подобни съмнения от ума на Дризт и го караше да продължава бавното си, мъчително пълзене нагоре по опасния лъкатушещ улей. Преди много години, когато все още обитаваше Подземния мрак, той притежаваше способността да левитира и с лекота би се справил с подобно изкачване. Ала това умение явно бе свързано по някакъв тайнствен начин с магията, заключена в глъбините на земята и го бе изоставило много скоро след като излезе на повърхността на Торил.
Едва сега Дризт разбра от колко високо бе паднал и мислено поблагодари на Миелики, своята богиня, задето бе оцелял след такъв страховит скок. Сантиметър след сантиметър оставаха зад гърба му — понякога равни, полегати участъци, които изкачваше с лекота, ала друг път стръмни, почти отвесни стени, които всеки миг заплашваха да го запратят обратно на дъното. Ловък като крадец, свикнал да се промъква и до най-недостъпните кътчета, скиталецът упорито продължаваше да пълзи нагоре.
Една мисъл не му излизаше от главата — какво ли бе станало с Гуенивар? Беше ли успяла пантерата да се отзове на повика му? И дали някой от мрачните (може би дори самият Джарлаксъл, който според Ентрери съумявал да извлече полза от всяка ситуация) се бе докопал до ониксовата статуетка и сега заповядваше на гордото животно?
Най-сетне входът на улея се показа над главата му. Явно никой не го бе покрил със захвърленото одеяло и зловещата тишина, която тегнеше в стаята, се процеждаше и в тунела. Но Дризт също бе елф на мрака и не можеше да бъде заблуден толкова лесно — тишината не означаваше нищо, когато бяха замесени обитателите на Мензоберанзан. Сам той беше предвождал съгледвачески отряди и знаеше, че събратята му са в състояние часове наред да вървят през най-труднопроходимите тунели, без дори и най-слаб шум да раздвижи въздуха. Пред очите му (съвсем не без основание) изплува неприятна картина — наобиколили изхода на улея, дузина мрачни елфи очакват безумното му завръщане с голи оръжия в ръце.
Ала друг избор нямаше — трябваше да продължи напред. Заради опасността, която грозеше приятелите му, Дризт трябваше да потисне страха, че Виерна и останалите може все още да са в стаята.
Усети опасността в мига, в който протегна ръка към ръба на изхода. Не виждаше нищо, което да го разтревожи, ала войнските му инстинкти настойчиво го предупреждаваха за надвиснала заплаха.
Опита се да прогони завладялата го тревога, ала въпреки това остана нащрек, готов да отдръпне ръката си веднага щом почувства нещо нередно — неведнъж досега именно тази интуиция му бе спасявала живота.
Чувствителните му пръсти внимателно се плъзнаха по гладкия камък и той с мъка устоя на порива да забрави предпазливостта, да се улови за ръба на отвора и да се измъкне навън, предизвиквайки онези, които може би го дебнеха там, на открита борба. Внезапно застина на място, усетил как нещо странно едва-едва докосва връхчето на пръста му.
Не можеше да отдръпне ръката си!
Веднага щом първоначалният момент на уплаха премина, Дризт разбра, че е попаднал в капан от паяжинни нишки, от които не може да се отскубне. Прекрасно познаваше многобройните употреби на магическата паяжина (целият Първи дом на Мензоберанзан, например, бе опасан от подобна ограда, която никой не можеше да разкъса) и знаеше колко силна бе магията. Толкова силна, че макар да бе докоснал мрежата само с връхчето на единия си пръст, сега не можеше да се отскубне от хватката й.
Остана напълно неподвижен и безмълвен, напрягайки мускули така, че тялото му да увисне с цялата си тежест над почти вертикалната стена на улея, после предпазливо повдигна свободната си ръка до плаща. За миг се поколеба дали да не използва някой от ятаганите си, но после размисли и извади една от стреличките, които бе прибрал от тялото на убития в долния коридор елф.
В този миг от стаята над него се разнесоха елфически гласове и той замръзна на мястото си.
Не бе достатъчно близо, за да чуе всичко, ала все пак успя да разбере, че говорят за него… за него и за приятелите му! Кати-Бри, Уолфгар и онези, които бяха дошли с тях, очевидно бяха успели да се измъкнат!
Гуенивар също бе на свобода — на няколко пъти Дризт чу войниците над главата му да си разменят предупреждения за „котката — демон“.