Чутото още повече затвърди решимостта му и той предпазливо протегна свободната си ръка към Сиянието — на всяка цена трябваше да разкъса магическото препятствие, да излезе оттам и да се притече на помощ на другарите си! Мигът на отчаяние и вцепеняващ страх за живота на приятелите му трая само миг — времето, което му трябваше, за да осъзнае, че щом Виерна бе запечатала този улей без сама да се спусне по него, непременно трябваше да има и друг път, свързващ различните нива. Път, който със сигурност не бе далеч.
Елфическите гласове постепенно затихнаха и като се увери, че е стъпил достатъчно стабилно, Дризт се захвана за работа. Извади стреличката изпод плаща си и я отърка в камъка, а после и в собствените си дрехи, за да изтрие отровата от връхчето й. Много предпазливо протегна ръка към прилепения о магическата паяжина пръст, прехапа устни, за да не изкрещи и заби малкото острие в плътта си.
Можеше само да се надява, че е успял да изчисти отровата докрай, че няма да заспи и да полети към дъното на улея и към смъртта си. Успя да намери някаква издатинка, за която да се залови и като стисна зъби, за да превъзмогне болката, а и за да не падне от рязкото движение, с всички сили дръпна ръка — кожата се отдели от плътта и освободи пленения му пръст.
Замалко не загуби свяст от връхлетялата го болка и едва успя да се задържи, за да не падне, ала някак успя да се закрепи и вдигна наранения пръст към устните си, за да изсмуче и изплюе навярно отровената кръв.
Пет минути по-късно вече се намираше в долния коридор. Стиснал ятаганите в ръце, той се огледа на всички посоки, търсейки и най-малкия знак от Ентрери. Трябваше да реши накъде да поеме. Знаеше, че Митрил Хол се намира някъде на изток, ала освен това помнеше, че войниците на Виерна го бяха водили на север, а това можеше да означава само едно — ако наистина имаше и друг път нагоре, той най-вероятно се намираше отвъд улея, още по на север.
Прибра Сиянието в ножницата, понеже не искаше синкавата му светлина да го издаде, и се запрокрадва напред, вдигнал другия ятаган пред себе си. Нямаше много странични коридори — за щастие, защото всяко решение относно посоката, което му се наложеше да вземе тук, където нищо не му подсказваше къде точно се намира, щеше да си бъде най-обикновено налучкване.
След известно време все пак стигна до нещо като кръстопът и изведнъж усети движение вдясно от себе си — макар и само за миг, в съседния успореден коридор зърна една мрачна сянка, която бързо отмина напред.
Дризт бе сигурен, че току-що е видял Ентрери и — убеден, че убиецът няма как да не знае къде се намира изходът от това ниво — се приведе и тръгна натам, където бе видял да изчезва сянката. Дошло бе време от жертва да се превърне в преследвач.
Поспря за миг, когато достигна съседния коридор, пое си дълбоко дъх и предпазливо се огледа. Далеч напред видя забързаната сянка отново да свива надясно.
Обзе го подозрение. Не трябваше ли Ентрери да се придържа вляво, близо до пътя, по който се предполагаше, че е поел Дризт?
Дали пък палачът не знаеше, че го следят и не се опитваше да подмами врага си на място, което да му даде преимущество над него? Само че Дризт не можеше да си позволи да загуби и минута, не и когато това можеше да има фатални последици за приятелите му. Без да се колебае повече, той също сви надясно и откри, че пътят на Ентрери го бе отвел в същинска плетеница от пресичащи се коридори.
Палачът не се виждаше никъде и Дризт сведе поглед към земята. За щастие все още бе достатъчно близо до врага си, за да почувства остатъчната топлина, която сгряваше пода там, където бяха стъпвали краката му. Знаеше, че е уязвим — свел глава надолу, без да има и най-малка представа на какво разстояние пред (а може би и зад) него се намира Ентрери. Всъщност Дризт все повече започваше да се убеждава, че убиецът го бе довел в този лабиринт от тунели, именно за да се опита да го нападне в гръб.
Постепенно тесните коридори отстъпиха място на просторни галерии и Дризт едва смогваше да следва противника си. Следите си оставаха неясни и бързо изстиваха, ала скиталецът все пак успяваше да не ги изгуби.
Внезапно някъде наблизо се разнесе слаб вик. Не беше Ентрери, в това Дризт бе напълно сигурен, ала не можеха да бъдат и приятелите му — все още бе прекалено далеч от мястото, където според него се намираха те.
Кой ли бе тогава?
Дризт напрегна слух до краен предел, опитвайки се да отдели едва доловимото скимтене от ехото, с което многобройните стени изпълваха тишината. В този момент бе наистина благодарен за елфическото войнско обучение, което бе получил, за годините, които бе прекарал в изучаване на ехото из криволичещите тунели на родината си.