Ала присъствието на Риджис щеше да го затрудни не само физически, сигурен бе палачът. То щеше да му осигури нещо много повече от това — онази честна битка, за която Ентрери така копнееше. Когато двамата се изправеха един срещу друг, Дризт неминуемо щеше да вложи всичко в боя и дори за миг нямаше да си помисли да избяга — не и когато знаеше, че полуръстът лежи някъде наблизо, безпомощен и уплашен.
През следващия половин час Риджис ту губеше свяст, ту отново се съвземаше за малко. Без да се оплаква и без нито за миг да съжали за решението си да го вземе със себе си, Дризт го подкрепяше, само от време на време сменяше ръцете си, за да запази силите си. Умението му да се ориентира в тунелите бе наистина забележително и той продължаваше да крачи напред, сигурен, че се движи в правилната посока.
След известно време достигнаха дълъг, прав коридор, по-висок и по-широк от десетките проходи, които бяха оставяли зад гърба си до този момент. Елфът нежно сложи Риджис да седне, облегнат на стената, и внимателно се огледа. Пътят имаше едва забележим наклон, ала фактът, че те, макар да вървяха на север към предполагаемия изход, сега се спускаха надолу, ни най-малко не разтревожи скиталеца.
— Това е основният тунел — отсече той най-сетне и Риджис вдигна озадачен поглед към него. — Някога тук шуртеше вода — обясни Дризт. — Мисля, че бе успяла да пробие планината и се изливаше навън някъде далеч на север.
— Надолу ли ще тръгнем? — попита полуръстът.
Дризт кимна:
— Ако има коридор, който да води обратно нагоре към Митрил Хол, той непременно трябва да пресича този тунел.
— Прекрасно! — разнесе се неочаквано глас в мрака и от един страничен проход, само на десетина метра от двамата приятели, се показа строен силует.
Дризт инстинктивно посегна към кръста си, ала после отдръпна ръка, уверен, че ятаганите му няма да го подведат.
— Е, дадох ли ти надеждата, която искаше? — подигравателно запита Ентрери, после прошепна нещо неразбираемо, навярно призив към оръжието си, защото сабята му изведнъж заискри с ярък синьо-зеленикав пламък и очерта изящния силует, който бавно се приближаваше към елфа.
— Надежда, за която много скоро ще съжаляваш — хладно отвърна Дризт.
Палачът се усмихна и белите му зъби проблеснаха в приглушения зеленикав зрак, хвърлян от сабята му:
— Ще видим!
Глава 18
В опасност
— Ще събере всички обитатели на Подземния мрак с този шум! — прошепна Кати-Бри в ухото на Бруенор, имайки предвид пронизително скърцащите доспехи на бесовойна.
Пуент явно си беше помислил същото, защото бе изпреварил спътниците си и гледаше да се държи по-надалеч от тях (което не му бе особено трудно, тъй като Кати-Бри и Уолфгар не бяха надарени с умението да виждат на тъмно и пъплеха едва-едва, като през цялото време се придържаха плътно до Бруенор). Единствено Гуенивар, която вървеше пред тримата приятели и от време на време изпълняваше ролята на пратеник между Бруенор и бесовойна, поддържаше някаква връзка между членовете на малкия отряд.
Ново скрибуцане раздра въздуха и Бруенор потръпна. Чу примирената въздишка на Кати-Бри и напълно се съгласи с нея. Опитното джудже прекрасно разбираше (може би дори повече, отколкото младата жена), че няма какво да стори. За миг се зачуди дали да не накара Пуент да свали безобразните си доспехи, ала бързо отхвърли подобни мисли — дори да тръгнеха без дрехи, звукът от стъпките им пак щеше да отеква като думкане на барабан в чувствителните уши на мрачните елфи.
— Запали факлата — обърна се той към Уолфгар.
— Не можем да направим подобно нещо — възпротиви се Кати-Бри.
— Те са навсякъде — отвърна Бруенор. — Псетата са тук, а на тях изобщо не им трябва светлина, за да ни открият. Хич не си мислете, че ще се измъкнем току-тъй. Пак ще се бием, туй е повече от ясно, ама нека поне малко си улесним положението.
Кати-Бри се обърна назад, но не видя нищо в непрогледния мрак. Въпреки това знаеше, че баща й е прав; с всяка фибра на тялото си усещаше тъмните, безшумни силуети, които се прокрадваха към тях и свиваха смъртоносен обръч наоколо. Изведнъж блесна ярка светлина и младата жена примигна — Уолфгар беше запалил факлата.
Когато треперливите отблясъци поразпръснаха катраненочерната тъма, Кати-Бри с изненада видя колко грапави и неравни са стените на този тунел. Всъщност, той приличаше много повече на естествен проход, отколкото на коридор, прокопан с длето и кирка, и младата жена доста се разтревожи, когато видя, че яката скала на подземията, тук бе примесена с доста пясък. Имаше чувството, че таванът всеки миг може да рухне върху тях.