Невъобразимо бърза, сабята на Ентрери отклони единия, после и другия, след което отново се стовари върху първия меч и замалко не го изби от ръката на елфа. При третия удар оръжието на противника му отскочи високо нагоре.
Дризт измъкна Сиянието от тялото на вече мъртвия войник, ала вместо да го използва, за да отбива ударите на другия си противник, той подпъхна върха му под дръжката на изумрудената кама, огледа се, за да види дали Ентрери е готов и рязко натисна, запращайки камата право към очакващия я убиец.
Ентрери я улови със свободната си ръка и като се възползва от набраната вече скорост, я заби между ребрата на противника си. После отскочи назад, а смъртно раненият елф впери изумен поглед в него.
Каква жалка картинка, помисли си палачът, докато наблюдаваше как противникът му се мъчи да задържи оръжията с немощните си ръце. Когато елфът най-сетне рухна мъртъв на земята, Ентрери само сви рамене с безразличие.
Останал сам срещу Дризт До’Урден, единственият оцелял от петимата войници на Виерна знаеше, че не може да се мери с него. Преминал изцяло в защита, той бавно отстъпваше назад, когато внезапно съзря неочаквана възможност за спасение. Отбранявайки се само с помощта на сабята си, той вдигна кортика сякаш се канеше да го хвърли.
Дризт светкавично приклекна, готов да отбие летящото оръжие със Сиянието, като в същото време продължи натиска на другия си ятаган.
Вместо да запрати кортика срещу него, злият елф хвърли поглед встрани, към безпомощно простряния на пода Риджис.
— Предай се или ще убия приятелчето ти! — извика той на езика на мрачните елфи.
В лавандуловите очи на Дризт лумна изпепеляващ пламък.
Сиянието се стовари върху китката на противника му и изби кортика от ръката му. Другият ятаган отклони широката сабя и се стрелна надолу, пронизвайки коляното на злия елф. Обвито от ярка синя светлина, Сиянието отново отби сабята и даде възможност на другия ятаган да се впие в бедрото на войника.
Превит на две и с разкривено от болка лице, обреченият елф заотстъпва назад, мъчейки се да каже нещо, да изкрещи, че се предава, да укроти смъртоносния танц на магическите ятагани. Ала заплахата срещу Риджис бе спуснала пелена от сляпа ярост над Дризт и вече нищо не можеше да го спре.
Бавно, но ледено — неумолимо, той крачеше към противника си. Макар и сведени надолу, оръжията му с лекота отбиваха всеки удар на сабята и кортика, много преди те да успеят да се доближат до тялото му.
Злият елф не можеше да откъсне поглед от лавандуловите очи на скиталеца — страховитият огън, който бушуваше в тях вещаеше смърт по-сигурно от всичко, което войникът бе виждал през живота си. Дори змиеглавият камшик на най-безмилостната жрица на Лолт, дори гневът на най-свирепата матрона бледнееха пред заплахата, която се таеше в тях.
Войникът сви глава в раменете си, изкрещя ужасено и в отчаянието си се хвърли напред.
Двата ятагана се забиха в гърдите му един след друг. Сиянието прониза десницата му и я прикова към каменната стена, докато другото магическо оръжие се стрелна към брадичката и повдигна главата му нагоре така, че и в мига на смъртта си, злият елф виждаше пламтящите лавандулови очи.
С насечен от яростта и притока на адреналин дъх, Дризт захвърли трупа встрани и се огледа наоколо, нетърпелив веднъж завинаги да приключи спора с Ентрери.
Ала палачът бе изчезнал.
Глава 19
Саможертва
Тибълдорф Пуент стоеше в края на тесния коридор и се оглеждаше на всички страни. Надарен с инфрачервено зрение, той долавяше и най-малката разлика в топлината, излъчвана от предметите в просторната галерия, и се мъчеше да си създаде колкото се може по-ясна представа за опасния път пред себе си. „Видя“ многобройните сталактити, които висяха от тавана, както и две по-хладни ивици в горната част на стените, вероятно тераски — една право срещу него и друга малко вдясно. Близо до пода зееха няколко черни дупки. Някои от тях (една съвсем близо до левия крак на Пуент, както и две други на отсрещната стена и още една точно под дясната тераска) най-вероятно бяха входове на дълги тунели, останалите трябва да бяха малки странични стаички и тесни ниши.