Бавно и много предпазливо, към него се приближаваше още един от мрачните.
Бесовойнът скочи на крака и яростно размаха глава наляво-надясно, докато тялото на мъртвия елф не стана на парчета и не Освободи шипа, стърчащ от върха на шлема му.
Войнът на мрака поспря за миг, опитвайки се да превъзмогне отвращението си. Миг по-късно пое обратно назад, ала вече бе твърде късно — с вик, който проехтя из целия тунел, неукротимият Пуент се хвърли в атака.
Елфът не можа да потисне изумлението си, когато видя колко бързо може да тича ниското, тантуресто джудже… всъщност толкова бързо, че и той самият едва успяваше да му се измъкне. Не че имаше намерение да бяга още дълго — целта му бе да подмами опасния бесовойн по-надалеч от основната битка.
Прекосиха няколко криволичещи коридора, като през цялото време Пуент изоставаше само на десетина метра. Един-единствен изящен скок и елфът се закова на място, после се обърна към бесовойна с широка усмивка на лице и извади меча си.
Без дори да забави крачка, Пуент сведе глава и се хвърли напред, готов да го прониже с островърхия си шлем. С очи приковани в пода, той най-сетне видя капана, ала не преди да бе станало твърде късно — вече беше прекрачил ръба на ямата, която елфът така умело бе прескочил.
Страховит трясък огласи коридора, когато бесовойнът се затъркаля надолу, обгърнат от цял рояк искри, които доспехите му хвърляха всеки път, щом някой от многобройните шипове се удареше в каменните стени. Най-сетне, след като се блъсна в една сталагмитна могила и си пукна едно ребро, Пуент се преметна през глава и се приземи по гръб в някаква стая, разположена доста по-ниско от галерията, където кипеше битката.
Остана да лежи така още дълго, изпълнен с възхищение от хитростта на противника си и от причудливия начин, по който таванът — стотици тонове яка скала — продължаваше да танцува над главата му.
Не по-малко умела с меча, отколкото с лъка, Кати-Бри използваше всички тънкости, на които Дризт До’Урден я бе научил, за да държи елфа по-надалеч от себе си. Знаеше, че преимуществото, което изненадата бе дала на противника й, започва да се топи и бе сигурна, че много скоро ще успее да стъпи на краката си и да се изправи срещу него като равна.
Ала изведнъж вече нямаше с кого да се бие.
Разрошвайки гъстата й коса, Щитозъб профуча покрай нея и с такава сила удари слисания елф, че той политна назад.
Кати-Бри рязко се обърна и първоначалното й одобрение бързо се изпари, когато видя, че Уолфгар отново бе станал жертва на желанието да я защитава на всяка цена. Оранжевата мъгла зад него се сгъстяваше и вече бе започнала да отстъпва място на материалното тяло на пришълец от някоя от долните Равнини, враг много по-страховит от елфа, с когото се биеше тя.
Уолфгар й се бе притекъл на помощ, излагайки себе си на опасност, беше поставил нейната сигурност над своята собствена.
В очите на Кати-Бри, която знаеше, че и сама може да се погрижи, за себе си, постъпката на варварина беше по-скоро глупава, отколкото благородна.
Младата жена протегна ръка към Таулмарил… на всяка цена трябваше да си го вземе.
В този миг йоклолата се материализира напълно в галерията. От безформеното, прилично на буца полуразтопен восък туловище стърчаха осем пипаловидни израстъка, между които зееше огромна паст, пълна с дълги, остри зъби.
Кати-Бри усети заплахата, надвиснала над нея, преди да успее да предупреди варварина. Обърна се рязко, стиснала Таулмарил в ръка, и неволно примигна, когато видя острието на един елфически меч да се спуска към главата й.
Само че Кати-Бри беше по-бърза. Среброперата стрела изхвърли нападателя й на половин метър от пода, мина през тялото му сякаш беше безплътно и посипа рояк пъстроцветни искри, когато се удари в тавана. Войникът се приземи на крака, без дори да изпусне меча си, а изражението на лицето му красноречиво говореше, че така и не бе разбрал, какво се беше случило току-що.
Кати-Бри сграбчи лъка си като тояга и се хвърли напред… дори на нея й трябваха няколко мига, преди да разбере, че елфът е мъртъв.
Потърси с поглед Уолфгар и с ужас видя как пипалата на йоклолата се увиват едно по едно около тялото му. Дори исполинската сила на варварина не можеше да го опази от зейналата паст на чудовището.
Бруенор не виждаше нищо, освен черното туловище на драйдера, докато упорито продължаваше да го изтласква все по-назад. Не чуваше нищо, освен свистене на брадви, звън на метал и отвратителния пращящ звук, който се разнасяше всеки път, щом секирата му срещнеше плътта на скверното създание.