Джарлаксъл веднага се досети, че това бяха оцелелите от две различни битки — нямаше съмнение, че са загубили и тераската, и тунела под нея.
— Да се махаме от тук — обърна се той към Виерна, използвайки езика на знаците. — Трябва ни друго място, където да продължим тази битка. Място, където ще имаме преимущество.
— Лолт чу молитвата ми! — изръмжа Виерна. — Една от прислужниците й е тук!
— Още по-убедителна причина да си тръгнем — също на глас отвърна Джарлаксъл. — Покажи, че наистина имаш вяра в Кралицата на Паяците — остави слугата й да довърши започнатото от нас, докато ние поемем по следите на брат ти.
За миг Виерна се замисли над думите му, после (за негово огромно облекчение) кимна в знак на съгласие. Наемникът я поведе напред с бърза крачка, чудейки се дали наистина бе възможно от опитните му войни да са оцелели едва седмина (в това число самият той и Виерна).
Ръцете на Уолфгар с всички сили налагаха гънещите се израстъци; пръстите му се бяха вкопчили в двете гнусни пипала, обвити около тялото му, и отчаяно се мъчеха да разкъсат желязната им хватка. Останалите пипала също започнаха да го удрят, отвличайки вниманието му от истинската опасност.
Усети как двата лепкави израстъка изпъват тялото му и го примъкват до зейналата паст, докато останалите продължават да се впиват като камшици в кожата му, пречейки му да се освободи. Острите като бръснач зъби, които стърчаха от безформената уста, се впиха в гърба и ребрата му, раздраха плътта и стигнаха до костите му.
Пренебрегвайки болката, Уолфгар протегна ръка и успя да отскубне голямо парче от лигавата, слузеста кожа на йоклолата. Без дори да трепне, чудовището продължи да забива зъбите си в беззащитното тяло на своята жертва.
Щитозъб се завърна в ръката на господаря си, само че варваринът бе притиснат в прекалено неудобно положение, за да може да нанесе сериозен удар. Въпреки това замахна и като че ли успя — могъщият чук се стовари върху чудовището с немалка сила. Ала дебелата, подобна на гума, кожа на скверното същество, сякаш пое удара и хлътна дълбоко под тежестта му.
Уолфгар замахна отново, без да спира да се извива, в отчаян опит да се откопчи от хватката. Недалеч от себе си видя Кати-Бри — свободна и невредима, току-що повалила в краката си втория елф, тя се взираше с неописуем ужас в оголените му ребра.
Гледката на жената, която обичаше повече от самия себе си, жива и в безопасност, извика щастлива усмивка на устните му.
Внезапно във въздуха проблесна ярка сребърна светлина и тялото на йоклолата потръпна, ударено от магическата стрела на Таулмарил. В гърдите на варварина затрептя надежда — може би все пак имаше спасение, може би Кати-Бри, жената, която се бе осмелил да подцени, щеше да победи гнусното създание и да го освободи!
Едно от лепкавите пипала се обви около глезена на Кати-Бри и я събори на земята. Главата й се удари лошо в твърдия под, безценният Таулмарил се изплъзна от ръцете й и когато чудовището започна да я притегля към себе си, младата жена почти не се съпротивляваше.
— Не-е-е! — изрева Уолфгар и посипа дъжд от безполезни удари върху гумената кожа на звяра.
Извика името на Бруенор и с крайчеца на окото си видя как джуджето с препъване излиза от един облак магически мрак в другия край на стаята.
Челюстите на йоклолата тракаха безжалостно и се впиваха в тялото му със сила, която би прекършила всеки по-слаб от него.
Ала Уолфгар не можеше да умре сега, не и когато Кати-Бри и Бруенор бяха в опасност.
Несломимият варварин запя песен в прослава на Темпос, своя бог на битките. Пееше с пълни гърди, макар дробовете му да плуваха в кръв, пееше, а гласът идваше от самото му сърце, което вече повече от двадесет години биеше безстрашно и благородно.
Пееше и разкъсващата болка сякаш избледняваше; пееше и музиката ехтеше в ушите му, а стените я отразяваха и тя огласяше цялата галерия, като да бе песента на доблестна армия, поела на бой с благословията на своя бог.
Пееше и все по-здраво стискаше Щитозъб.
Ръката му се издигна във въздуха, ала могъщият боен чук се стовари не върху чудовището, а върху ниския таван на нишата. Наслоената по камъните мръсотия започна да се рони, митрилното оръжие удари коравата скала.
Йоклолата не бе глупава и щом разбра какво е намислил Уолфгар, впи зъби още по-надълбоко и яростно разтърси тялото му. Само че варваринът вече не усещаше болка. Щитозъб отново се издигна нагоре и от тавана се откъсна голямо парче камък.