Веднага щом се посъвзе от нападението на чудовището, Кати-Бри се досети какво се опитва да направи Уолфгар. Йоклолата вече не се интересуваше от нея, не се опитваше да я придърпа до устата си и тя успя да допълзи до лъка си.
— Не! — долетя отчаяният вопъл на Бруенор от другия край на стаята. — Момчето ми, не!
Кати-Бри сложи стрела в тетивата и се обърна към нишата.
Щитозъб полетя нагоре.
Среброперата стрела се заби в скверното туловище на йоклолата миг преди таванът да рухне. Огромни скални блокове се сгромолясаха на пода с ужасяващ грохот, задушаващ дъжд от камък и пръст изпълни въздуха с пелена от прах и забарабани по купчините скални късове. Мощни трусове разлюляха галерията, тътенът от срутването отекна из всички тунели.
Нито Кати-Бри, нито Бруенор видяха всичко това. Покрили глава с ръце, двамата се бяха свили на кълбо, а около тях екотът бавно стихваше. Мракът и прахта забулваха всичко с непрогледен покров и никой не видя как Уолфгар и йоклолата изчезнаха под тонове скала и пръст.
Краят на играта
Част пета
Когато умра…
Губил съм приятели, баща си, учителя си — всички те, по едно или друго време, ми бяха отнети от нея, Смъртта, най-великата тайна на света. Скръбта е моя постоянна спътница, откакто напуснах родината си, от деня, в който злата Малис ми каза, че Закнафейн е бил принесен в жертва на Кралицата на Паяците. Странно чувство е тя, променливо и неясно. Дали тъжа за Закнафейн, за Монтолио, за Уолфгар? Или скърбя за себе си, за горчивата загуба, с която ще трябва да живея до края на дните си?
Това е може би основният въпрос, който си задаваме ние, смъртните. Въпрос без отговор…
Освен ако отговорът е вярата.
Все още изпитвам тъга, щом мисълта ми отлети към Закнафейн и тренировъчните двубои, които двамата с него често водехме, или пък ме отведе при Монтолио и дългите ни разходки из планините; още по-ярък от тях е споменът за Уолфгар, който прорязва съзнанието ми, събрал в себе си смисъла на последните няколко години от живота ми. Никога няма да забравя деня, в който стояхме на един склон на Грамадата на Келвин, отправили взор към безбрежната тундра на Долината, и за първи път съзряхме огньовете на неговия народ да играят в далечината. Именно в този миг двамата станахме истински приятели и разбрахме, че при цялата несигурност и опасности, с които ще ни срещне животът, винаги ще можем да разчитаме един на друг.
Мисълта ми се връща към Смразяващия, белия дракон от Незамръзващата падина, и Едноустия, огромния леден великан на Акар Кесел, и знам, че без храбрия Уолфгар до себе си, никога не бих излязъл жив от битката с тях. Спомням си как двамата си поделяхме победите, а връзката между нас, изградена върху доверие и обич, ставаше все по-крепка.
Не бях до него, когато е срещнал своя край; не можах да му дам подкрепата, която той би ми предложил, ако аз бях на неговото място.
Не успях да му кажа „сбогом“.
Дали ще бъда сам, когато умра? Ако не рухна, сразен от оръжието на зло чудовище, ако черна болест не изпие силите и не съкрати дните ми, аз със сигурност ще надживея Кати-Бри и Риджис, и дори дълголетния Бруенор. Днес, в този миг, твърдо вярвам, че който и да бъде до мен тогава, ако тях тримата ги няма, аз наистина ще склопя очи сам.
Ала тази мисъл вече не ме плаши. Казвал съм „сбогом“ на Уолфгар хиляди пъти — винаги, когато му показвах колко ми е скъп; винаги, когато с думи или действия демонстрирах обичта си. „Сбогом“ се казва не когато умираме, а докато сме живи, всеки ден, в който дишаме и виждаме слънцето. Това е смисълът на обичта и приятелството, на увереността, че макар плътта да е тленна, спомените не са.
Уолфгар е открил нов живот на ново място… трябва да вярвам в това, защото иначе всичките ми дни на този свят стават безсмислени.
Не, аз не скърбя за него, а за себе си, за загубата, която ще изгаря сърцето ми, докато съм жив… дори да минат векове. Ала в тази загуба е скрит покой, блажен мир. Въпреки болката, която изпитвам сега и за минута не съжалявам, че го познавах, че заедно изживяхме онези мигове, които днес подклаждат скръбта ми; хиляди пъти предпочитам да страдам за загубата му, отколкото никога да не съм го срещал, никога да не сме се били рамо до рамо, никога да не съм поглеждал света през ясносините му очи.
Когато умра… се моля да имам приятели, които да тъжат за мен, да скътат в сърцата си споделените радости и скърби, да запазят спомена за мен жив.