— Ще оживееш — успокои го Бен.
— Все това повтаряш — направи гримаса колумбиецът. — Въпросът е докога?
Още бяха далече от крайната точка на пътуването си. След влудяващо забавяне в душната жега, по време на което Бен смени почти всичките си долари за перуански ново сол, те най-сетне се озоваха в самолета на вътрешните линии, който щеше да ги пренесе шестстотин километра на север до Чачапояс.
Летяха към автономния регион Амасонас — в Перу имаше общо 25 такива — който сам беше разделен на седем провинции и осемдесет и три области. Чачапояс беше град в облаците, разположен на над две хиляди и двеста метра надморска височина и заобиколен от високи планини, в сравнение с които испанската Сиера Невада изглеждаше като малък хълм в равнината. Наоколо, чак до хоризонта, се простираше субтропическата джунгла — едно безкрайно изумрудено одеяло, прорязано от тънките сребристи нишки на реките, които пресичаха площ от хиляди квадратни километри, преди да се влеят в Амазонка.
В Чачапояс беше малко по-хладно, но влагата беше точно толкова потискаща, колкото и в Лима. След като взеха стария сак на Бен, единствения им багаж, двамата успяха да хванат такси, което пое по тесния и разбит път към града.
— Нали ти казах, че ще озовем в най-затънтеното място на света — изръмжа Нико. — И сега какво?
Всяка секунда забавяне беше ново мъчение за Бен, който продължаваше да обмисля ситуацията от всички страни и да търси изход. И все повече се убеждаваше, че става въпрос за конфликт между чисто човешката, емоционална и уплашена част от него, отчаяно настояваща да продължава напред, и хладния професионализъм, който отчиташе с безпощадна яснота, че паниката и изтощението са най-големите им врагове. Ако не направеха всичко както трябва, цената щеше да бъде платена от Брук. Ако вече не я беше платила.
Той тръсна глава да прогони мрачните мисли и се обърна към Нико.
— Тук трябва да бъде базата ни. Преди да предприемем каквото и да било, се нуждаем от студен душ, топла храна и удобно легло.
Срещу шепа ново сол получиха и трите неща. Предложи им ги скромен хотел, разположен близо до центъра на града. Вечерта, изправен под душа, Бен се зае да обмисля следващите им стъпки. Инстинктът му подсказваше, че навлиза във финалната фаза на своето търсене, но това, което предстоеше, все още беше покрито с мъгла. Отдавна беше престанал да мисли дали ще се измъкне жив. Важното беше Брук да оцелее.
Дали Брук наистина е тук? Дали е добре? Въпроси, които не спираха да го измъчват през цялата нощ. Запита се дали тя изобщо подозира, че е тръгнал да я търси. Или лежи някъде в безсъзнание, дрогирана от своите похитители. Няколко безсънни часа по-късно той стана, прекоси тъмната стая и отвори минибара. Пропълзя обратно в леглото и потъна в безпаметен сън едва когато подът се покри с празни бутилчици.
Събуди се на разсъмване и изведнъж се сети за Амал, с когото изобщо не се беше чувал през последните няколко дни. По това време в Лондон би трябвало да е късна утрин. Бен седна на ръба на леглото и набра номера му.
Амал вдигна веднага, сякаш през цялото време беше очаквал обаждането му. Гласът му прозвуча глухо и дрезгаво, накъсан от лошата връзка.
— Къде си? Звучиш така, сякаш се обаждаш от хиляди километри!
— Мисля, че разбрах къде се намира тя — отвърна Бен. — Има шанс все още да е жива и аз ще направя всичко възможно да я открия.
Последва дълга секунда тишина, нарушена от шумното преглъщане на Амал.
— Къде? — извика той. — Разкажи ми вси…
Връзката прекъсна. Бен се опита да го набере още веднъж, но това се оказа невъзможно. Отказа се от трети опит, защото нямаше какво повече да му каже. Почувства се скован и уморен. Взе още един душ и извади от сака последния си комплект чисти дрехи.
Спусна се във фоайето и попита човека на рецепцията къде може да си купи карта. Следвайки инструкциите му, скоро се озова пред вестникарския щанд по-надолу по улицата.
Когато се върна обратно, Нико го чакаше на бара. Изглеждаше напълно трезвен.
— Опитах се да се свържа с Фелипе, за шести път откакто напуснахме Монтефрио — докладва той. — Но пак не получих отговор.
Бен замълча. Беше сигурен, че Моралес е мъртъв.
— Имам нужда от кафе — добави Нико. — Изобщо не можах да заспя.