— Какво още ще ми кажеш за хората на Серато? — подхвърли Бен и внимателно огледа бармана, който изглеждаше зает да трепе насекомите около себе си, но като нищо можеше и да ги подслушва.
— Например? — вдигна вежди Нико.
— Например всичко, което може да ни донесе предимство. Откъде ги е наел, какво е нивото на подготовката им, колко са му верни…
— Навремето той се ограждаше с едни и същи жестоки бандити, които му бяха наистина близки — сви рамене Нико. — Един от тях беше Хайме Десото, но само докато Лаура Гарсия не му напълни задника с бренеке дванайсети номер. Но той не беше най-лошият. Истинските гадняри бяха Пиеро Вертиз и Луис Брака — и двамата бивши колумбийски военни. Вертиз е отличен снайперист, уцелва бирена капачка от хиляда метра. Брака си пада по ножовете и много обича да мушка хората с един огромен назъбен ханджар, марка „Боуи“. Помниш ли, че ти разказах за една нещастна кучка, нарязана като кебап? Това беше работа на Брака. Истинско животно!
— Той е отрязал и ръцете на Форсайт.
— За Серато е готов да отреже лявата си ръка, мътните да го вземат! Направо го боготвори! Бас държа, че и в момента е с него и го пази като свиреп питбул. А знаеш ли, че на всичкото отгоре си пада и малко канибал? Поне така се говореше за него в Богота. Държал човешки глави във фризера си и си хапвал мозък с лъжичка, като сладолед.
— Вярваш ли на подобни глупости? — вдигна вежди Бен.
— Готов съм да повярвам на всичко, което се говори за Луис Брака. Ще ти кажа и още нещо: ако се изправиш срещу него или Вертиз поотделно и ако си наистина добър, може би ще имаш някакъв шанс. Но срещу двамата заедно — забрави! Просто си мъртъв. Което, казано другояче, означава, че и двамата сме мъртви. — Нико разклати остатъка от бирата в бутилката си. — Но все пак си пийнахме за последен път, а? Някои хора не получават и толкова. — Млъкна за миг, после попита: — Довечера ли нападаме?
Бен кимна.
— А какъв е планът? Просто влизаме, избиваме всичко, което мърда, и ти си прибираш момичето?
— Нещо такова.
— И аз така си помислих.
— Идеята май те изнервя, а? — подхвърли с лека усмивка Бен. — Вече ти казах, че не си длъжен да го правиш.
— Не ме обиждай, човече. Не само ти имаш причина да си тук.
— Не съм забравил — кимна Бен.
— Но все пак има едно нещо, което наистина си забравил, амиго. — Махна с ръка към дръжката на паранга, който стърчеше от сака на Бен. — Ние не сме въоръжени. Освен ако не си решил да се изправим с ножове срещу техните автомати.
— Тук на сцената трябва да се появи онзи шантав стар ловец, който живее в джунглата — кратко поясни Бен.
44
На свечеряване Бен и Нико преодоляха сериозното разстояние, което ги делеше от колибата на ловеца, намираща се северно от реката. Водач нагоре по стръмната пътека беше Нико. След продължителното изкачване растителността започна да изтънява и те успяха да видят огромния червен диск на слънцето, което залязваше зад безкрайната гора. Скоро щеше да се мръкне и Бен започваше да се чуди накъде го води партньорът му. Наоколо нямаше никакви следи от човешко присъствие, липсваха дори и най-незабележими пътеки.
— Сигурен ли си за мястото? — попита на глас той.
— Абсолютно — отвърна през рамо Нико. — Точно оттук минах предишния път.
Продължиха напред. Сенките на околните дървета видимо започваха да се удължават. Колумбиецът внезапно се закова на място и сложи пръст на устните си.
— Тихо! — прошепна той. — Трябва да сме крайно внимателни, защото тоя тип е абсолютно непредвидим.
Бен извърна поглед към тъмната гора, накъдето сочеше Нико. С цената на доста усилия успя да различи дървената колиба, почти скрита между дърветата. Приближиха се още малко и с изненада установиха, че колибата и дъсчените бараки около нея са напълно разрушени. Нямаше как някой да живее там. Всичко тънеше в мрак. Нико спря и озадачено поклати глава.
— По дяволите! — прошепна той. — И предишния път това място изглеждаше зле, но не чак толкова. Може би старият разбойник вече не живее тук, а може и да е умрял, да го вземат мътните. Беше наистина адски дърт!