— Час или два не са чак толкова много — обади се Нико. — За съжаление, времето не е единственото нещо, с което не разполагаме. С какво ще се бием, по дяволите? С лъкове и стрели?
Бен се замисли за момент, после се изправи.
— Трябва да поговоря с Тупак.
Навъсеният Васкар го въведе в колибата. Вождът беше сам. Пепе, Нико и Брук влязоха след него, последвани от неколцина разтревожени членове на племето. Във вътрешността изведнъж стана тясно. Индианците гледаха с очакване Бен и Пепе, застанали най-отпред.
— Войната е близо — започна Бен. — Ти поиска помощта ми срещу тези хора. Дойдох да ти кажа, че я имаш. За съжаление, без оръжие сме обречени. Няма как да ги спрем. Разбираш ме, нали?
— Ние имаме оръжие — отвърна Тупак, изчакал превода на Пепе.
Бен поклати глава и махна към една красиво украсена тръбичка за духане на стената.
— Аз уважавам вашите традиции, но тези неща, които използвате от векове, са абсолютно недостатъчни срещу автоматично оръжие.
— Те нямат думи за „автоматично оръжие“ — отбеляза Пепе.
— Ей това е същността на скапания ни проблем! — отчаяно въздъхна Нико.
— Питай го имат ли някакви други оръжия в селото — рече Бен. — Пък било то и някой счупен пищов.
Тупак са замисли за момент, облизвайки устните си. След кратко колебание опря длани на коленете си и бавно се надигна. Тръгна навън и им направи знак да го последват. Няколко крачки по-нататък имаше още една колиба — по-дълга и по-тясна от нормалните. Когато влязоха вътре Бен разбра защо е така — тя не беше за живеене, а по-скоро нещо като личен склад на вожда.
Тупак се зае да размества разни кошове и денкове. След известно време изсумтя и направи знак на Бен да се приближи. Пред него лежеше стар и очукан дървен сандък, дълъг около метър и шейсет и наполовина широк и дълбок.
— Казва, че това нещо било на баща му, а преди това и на дядо му и прадядо му — започна да превежда Пепе.
Сандъкът беше украсен в индиански стил, но Бен веднага отбеляза, че не е бил направен тук, в Перу, или където и да било другаде в Латинска Америка. Това си беше чиста проба стандартен сандък за муниции на Британския кралски флот, изработен най-малко преди две столетия.
Вождът се наведе и вдигна капака. В сандъка лежеше тънък цилиндър с дължина около метър и половина, увит в парче плат. Вождът го взе в ръце и го изправи до себе си. Разнесе се тежък металически тътен. Тупак дръпна опаковката и му го подаде.
Бен премигна. В главата му изплува нещо, прочетено някъде из старите исторически книги: по време на войната за независимост на Перу британското военноморско разузнаване започнало мащабна акция за дискредитиране на вековното испанско управление в страната. Някъде около 1815 г. фрегатите на Кралския флот акостирали на източното южноамериканско крайбрежие, а предметът, който държеше в ръце, беше една от реликвите на онова време. Един господ знаеше как е стигнал чак тук, в непроходимата джунгла, но фактът си беше факт.
Дълга пушка кремъклийка, известна още като мускет. Остър като бръснач кремък, тежък затвор с датата 1801-ва, гравирана на специалната медна табела. Навремето този мускет бил стандартно въоръжение на войниците и моряците в цялата Британска империя, популярен с прякора „Кафявата Бес“. Въпросната „Бес“ можеше да изстрелва тежащо една унция оловно топче, което било в състояние да откъсне човешки крак от разстояние двеста метра. При залпова стрелба от всяко нормално бойно формирование така можел да бъде унищожен цял пехотен полк на противника. Ръдиард Киплинг дори беше написал поема за него.
Но…
Бен просто нямаше думи. Нико имаше, за разлика от него.
— Ти майтап ли си правиш с нас? — изръмжа към вожда той. — Какво можем да направим с това старо желязо?! Може би да замеряме мръсниците с него?
— Не ни върши работа — поклати глава и Бен, усетил как сърцето му се свива. — Ако имахме още петдесет такива, с достатъчно барут и сачми, плюс време да научим бойците да ги използват, може би щяхме да попроменим съотношението на силите. Но само с един мускет…
Усетил негативната реакция, Тупак сбърчи вежди, а изражението на гордост върху лицето му бързо се стопи. Ръката му направи нетърпелив жест, устните му процедиха няколко думи.
— Казва да погледнете и това — промърмори Пепе.
Бен му подаде мускета и последва вожда към дъното на склада, където имаше купчина стари одеяла и изсушени кожи. Тупак ги отмести, възползвайки се от светлината на малка факла, запалена от един от бойците. Бен се наведе да погледне и очите му се разшириха от учудване при вида на редиците отворени бурета.