— Исусе Христе! — прошепна той.
Беше много доволен, че не избра този момент, за да запали последната си цигара голоаз. Ако го беше сторил, колибата, а вероятно и цялото село щяха да литнат във въздуха, оставяйки след себе си само един гигантски кратер насред джунглата.
— Изгасете тази факла, веднага! — извика той, потопи ръка в едно от буретата и грабна шепа от черната едрозърнеста субстанция, която се оказа толкова суха, колкото в деня на производството си. — Знаеш ли какво е това, Тупак?
Вождът отговори с няколко изразителни жеста, мърморейки нещо под нос.
— Казва, че помага за разпалването на огъня — преведе Пепе.
— Бас държа, че е така — отвърна Бен. — Това е барут. Експлозив. Прави бум.
Тупак дръпна няколко одеяла, под които се показаха варели, пълни догоре с лъскави сиви топчета. Бен взе едно и го разтърка между пръстите си. Муниции за „Кафявата Бес“. Чисто олово, два сантиметра в диаметър. Във варелите имаше хиляди от тях.
Умът му превключи на високи обороти.
— Ела да ти кажа нещо, Нико — подхвърли той, дръпна приятеля си встрани и зашепна в ухото му.
Брук започна да си пробива път между индианците.
— Какво има, Бен?
— Олеле майко! — ухили се Нико. — Ти наистина си един много откачен мръсник! Но идеята е добра. Може да проработи, но при условие че времето ни стигне.
— Значи няма какво да губим — отвърна Бен.
59
Нощта беше непрогледно тъмна. Джунглата беше необичайно притихнала. Сякаш обитателите й усещаха какво ще се случи и се бяха оттеглили на безопасна дистанция, очаквайки бурята да отмине.
Междувременно в селото на сапаки кипеше трескава дейност. Имаха страшно много работа, а времето течеше. Индианците, които не участваха в подготовката, гледаха с учудване как Бен и Нико шарят напред-назад с факли в ръце. Повечето от тях нямаха никаква представа защо русокосият чужденец кара мъжете от племето да изнасят от склада десетките бурета, с които ограждаха селото. С тях вървяха и големи кълба ръчно усукани въжета и разни други странни неща. Но хората си даваха сметка, че вождът и белокосият свещеник са поверили съдбата им в ръцете на Бен, и това им стигаше.
Изпълнявайки заповедта на Бен, Пепе вече беше отишъл да премести лодката по-далече от селото. Събудил се от суматохата, отец Сколи излезе от лечебницата, за да види какво става. Бен набързо му обясни какво очакват да се случи през следващите час-два, а свещеникът категорично заяви, че желае да участва. После влезе в колибата си и се появи отново с лък и колчан стрели.
— Само ми кажи къде да заема позиция — подхвърли той. — Готов съм да посрещна тези мръсници.
— Мислех, че си миролюбив човек — изгледа го Бен.
— Срам за пастира, който бяга и се крие, докато вълците нападат стадото му — отсече ирландецът и решително вирна брадичка.
— Искам да направиш нещо друго за мен, отче — заяви Бен. — Селото трябва да бъде евакуирано, при това веднага след като подготовката ни приключи. Искам всяка жена, дете и болен мъж да бъдат отведени на минимум триста метра от тук, за да бъдат в безопасност, когато нещата започнат да се случват. Най-добре е Тупак да го чуе от теб.
Сколи тръгна да търси вожда. След броени минути евакуацията започна. Дълга върволица възрастни мъже, жени и деца се насочи към тъмната стена на джунглата.
— Тупак настоява да остане — обяви при завръщането си проповедникът. — Заедно с Васкар и най-добрите си бойци. В момента усилено правят стрели.
— С колко връхчета разполагаме? — попита Бен.
— Имаш предвид само заострените камъни на върха на стрелите? Група жени по цял ден събират такива камъни и ги точат, докато станат готови. Бих казал, че разполагаме със стотици, ако не и с хиляди. Защо питаш?
— Искам да ги събереш на едно място. Колкото повече, толкова по-добре.
Сколи се замисли за момент, после вдигна вежди.
— Господи Исусе и Пресвета Дево Марийо! Разбрах какво си намислил! М18А1, нали?
— Нещо такова — кимна Бен.
— Това е дяволска работа!
— Дори по-лоша. О, и още нещо, отче… Събери всички празни бутилки от уиски, които можеш да намериш.