Джунглата се разтърси от комбинирания ефект на всичките тези експлозиви. Към небето се издигнаха огромни огнени кълба и облаци бял дим, които скриха звездите. Океан от смъртоносни проектили заля всичко наоколо, отсичайки наполовина дървесните стволове между селото и реката.
Миг по-рано хората на Серато стесняваха кръга около малкото населено място, което изглеждаше мирно и полузаспало под звездите. В следващия обаче изведнъж попаднаха във вихъра на огнен ураган. Разлетяха се части от човешки тела, кървав дъжд се изсипа върху зеленината наоколо. Повечето от оцелелите получиха ужасни наранявания. Други просто бяха пометени от силата на взривната вълна. Но още преди да се осъзнаят и да потърсят укритие, върху тях връхлетя нова оглушителна експлозия, чиято ударна сила буквално изкорени околните дървета. След това настъпи тишина, нарушавана единствено от стенанията на умиращите. Сред гъстия дим блещукаха ниски пламъци, вонята на сяра беше непоносима.
Рамон Серато бавно се надигна иззад падналото дърво, където беше потърсил укритие. Лицето му беше изцапано от кръвта на човека до него, който беше закъснял да се хвърли на земята и първата експлозия го разсече на две.
Не можеше да повярва на очите си. Индианците не правят така. Те не се съпротивляват. Това беше немислимо. Той се наведе и взе пушката на убития заедно с резервните пълнители.
Времето на незабелязаното промъкване приключи. Серато изкрещя на малцината оцелели наемници да го последват и се втурна към селото сред разкъсаните тела и обгарялата растителност. Не виждаше почти нищо в гъстия барутен дим. След което, някак изведнъж, се озова сред колибите. Две от тях горяха, подпалени от експлозиите.
— Хайде, напред! — изкрещя той.
До него се изправи Вертиз, готов да убива. Зад тях се появиха още двама.
Невидима стрела свирна в нощния въздух и се заби в гърдите на мъжа зад Вертиз. Между колибите мърдаха неясни фигури. Втора стрела профуча покрай ухото на Серато.
— Да ги избием!
Показалецът му натисна спусъка и остана там. Дъжд от куршуми засипа колибите. Миг по-късно спря, колкото да смени пълнителя, после възобнови безразборната стрелба. Вертиз и останалите сториха същото. Куршумите разкъсваха сламените колиби и сечаха клоните на дърветата. Една-две от неясните фигури се проснаха на земята, а останалите просто се стопиха в нощта. Като призраци.
В суматохата Бен изпусна от очи Нико. Неколцина индианци бяха простреляни. Сред тях беше и командирът Васкар, който беше организирал защитата на селото. Тупак, отец Сколи, Пепе и останалите бойци продължаваха да стрелят иззад дърветата. Стрелите им свистяха между колибите и нанасяха нови поражения.
Бен притискаше Брук към земята. Куршумите трещяха над тях и се забиваха в близката хижа, засипвайки ги със суха слама. Предупредил Брук да не мърда от мястото си, той напусна укритието и опъна тетивата на лъка, зареден с поредната стрела. От позицията си можеше да види Рамон Серато, който стреляше като луд, изправен между колибите. Прицели се, опъна до крайност тетивата и пусна стрелата.
Мишената му не беше Серато, а едрият мъж до него. Стрелата бръмна във въздуха и го прониза в сърцето. Мъжът падна като подсечен.
— Сега! — изкрещя Бен, захвърли лъка и сграбчи ръката на Брук.
Двамата хукнаха назад към мястото, на което беше скрил заредения мускет.
Серато се огледа и видя Вертиз, който лежеше неподвижно на земята със стрела в гърдите. После изведнъж осъзна, че е останал сам. Пушката му беше празна. Измъкна глока от джоба си и започна да стреля напосоки, издавайки налудничави викове. Дванайсет изстрела по-късно глокът също замлъкна.
И тогава за пръв път в живота си той изпита страх. Серато хукна между колибите да търси своите хора. Но видя само неподвижни тела със стърчащи от тях стрели.
После изведнъж се закова на място. Изправена на фона на горящите колиби стоеше Брук. Неговата Брук!
В следващия миг зърна и мъжа, който стоеше до нея, и сърцето му се изпълни с дива ярост. Това беше русокосият от снимката, която тя носеше в чантата си. Същият, когото беше обявила за случаен познат.