— Фланаган — представи се лидерът, гледайки го със студен немигащ поглед. — Франк Фланаган. Може би си чувал за мен.
— Чувал съм — кимна Бен. — Не беше ли комик или нещо подобно?
— Много смешно — отвърна Фланаган, но лицето му остана безизразно. — След малко всички тук ще се посмеем, при това здравата. — Месестият му юмрук потъна в джоба на палтото и се появи обратно с едно блекбъри. — Току-що получих съобщение от мой приятел, който твърди, че някакъв тип разпитва за Фъргъс Дойл. — Името беше произнесено с нещо като трепетна почит, сякаш принадлежеше на светец. — Според приятеля ми тоя тип си ти!
Фланаган беше от онези хора, които си въобразяват, че не само имат дар слово, но и умеят да го използват за заплахи. Бен не беше в настроение да си губи времето, но реши засега да се включи в играта.
— Браво на приятеля ти — рече той. — Пиша му „отличен“.
— Страхувах се, че ще изтърсиш нещо подобно — отвърна Фланаган. — За твое собствено добро. Но защо човек като теб се появява тук и започва да разпитва за господин Дойл?
— Това си е между него и мен.
Кривата усмивка на Фланаган се разшири.
— Да речем, че в момента аз играя ролята на посредник — подхвърли той.
Бен спокойно издържа на погледа му.
— В такъв случай да речем, че той притежава нещо, което искам, а аз притежавам нещо, което може би ще представлява интерес за него. Предполагам, че го познаваш добре, нали?
— И още как — кимна мечокът. — Проблемът е там, че не познавам теб.
— Не виждаш ли, че е от шибаните войници? — обади се орангутанът.
— Не позна, маймуно — хладно отвърна Бен.
— Как ме нарече?!
— Няма начин да съм първият, който забелязва приликата.
— А пък ние разпознаваме гадните британски войници в момента, в който ги зърнем — намеси се гладният вълк и устната му помръдна от поредния тик. — Знаеш ли колко време сме ви гледали как насочвате автоматите си към всяка жена и всяко дете в Ълстър?
— Аз съм само човек, който е изгубил нещо — спокойно уточни Бен. — Ако Дойл ми помогне да си го върна, значи имаме бизнес.
— Ами ако господин Дойл не е склонен да прави бизнес с хора като теб? — попита Фланаган.
— В такъв случай господин Дойл ще трябва добре да си помисли.
Фланаган трепна в шеговита демонстрация на гняв.
— Това прозвуча като заплаха! — обяви той и се обърна към облещения орангутан. — На теб не ти ли прозвуча като заплаха, Шон?
— Точно така ми прозвуча, Франк — изръмжа онзи, без да сваля очи от Бен.
— Много съм разочарован — въздъхна Фланаган. — Надявах се да разрешим проблема по приятелски начин, но виждам, че ще трябва да го направим по трудния.
— Избор, достоен за съжаление — обяви с равен глас Бен.
— Не и за нас — отвърна Фланаган и протегна месестата си длан. — Скалпел, Гари.
Вълкът бръкна под якето, измъкна един щик и му го подаде. Фланаган бавно го измъкна от канията. Двайсетина сантиметра острие от закалена стомана — едно от милионите средства за убиване, произведени за армиите на различни страни, което може да се купи за никакви пари и да бъде хвърлено без съжаление, когато свърши работа.
— А сега си размърдай задника — изръмжа Фланаган и посочи с щика задния изход.
— Отиваме ли някъде? — попита Бен.
Устата на Гари се разтегли в поредния тик, а очите му нервно пробягаха по лицата на колегите му.
— Момчета! Няма ли да изчакаме и останалите?
— За какво са ни? — хладно попита Фланаган.
— Патлакът е у Джон.
— Не ни трябва патлак, за да се погрижим за това лайно! — изръмжа Фланаган. После направи знак на двамата си помощници, които сграбчиха Бен за ръцете.
Той не оказа съпротива, защото щикът изглеждаше остър, а върхът му се поклащаше на сантиметри от гърлото му. Нападателите го смъкнаха от бара и го повлякоха към задния изход.
17
От вратата се излизаше на малка уличка. От тесния проход, който я свързваше с главната улица, духаше студен и влажен вятър и носеше изсъхнали листа и боклуци. Фланаган побутна Бен в обратна посока.