— Вдигни скапаните си ръце над главата! — заповяда тя.
Сега, когато бяха лице в лице, в гласа й се появи остра нотка, която можеше да означава и притеснение. Може би за пръв път й се случва да насочи заредено оръжие срещу жив човек, помисли си Бен.
— Знам как се използва това нещо — сякаш отгатна мислите му тя.
— Силно се надявам да е така — отвърна Бен, докато вдигаше ръце.
— Надяваш се, а? — сви устни тя.
— Не искаме произвеждането на случаен изстрел, нали? — отвърна той. — Тези револвери се отличават с изключително лек спусък.
— Кой си ти? — рязко попита тя. — И какво искаш от Фъргъс Дойл?
— Вече казах на онези момчета, че търся нещо.
— Какво нещо?
— По-скоро някой. Жена, която изчезна и за която съм много загрижен. Ако Дойл я държи, бих искал да обсъдя проблема с него. По мъжки, лично.
Тя се намръщи, очите й внимателно го опипваха.
— Какъв всъщност е проблемът?
В гласа й прозвуча подозрение.
— Откуп — отвърна Бен. — В смисъл на пари. Ако той ми я върне, мога да му предложа нещо в замяна.
Преди няколко месеца беше поискал застрахователна оценка на „Льо Вал“, която възлезе на малко над 1,9 милиона евро. Това беше всичко, което притежаваше на този свят. Вече беше решил, че е готов да го даде за освобождаването на Брук.
Младата жена мълчеше и го гледаше. Очевидно обмисляше това, което беше чула. После някъде зад къщите се появи вой на сирени, който бързо се усилваше. Май полицията на Белфаст вече обръщаше повече внимание на стрелбата по улиците с оръжие 45-и калибър.
— Как се казваш? — попита той.
— Тара — отвърна след миг колебание тя. — Тара Макнатън.
— Ако ще гърмиш с този револвер, Тара, трябва да го направиш преди появата на полицията. И за двама ни не е добре да ни спипат в това положение.
Младата жена погледна през рамо. Нямаше време за опити да й отнеме оръжието.
— Окей — кимна тя, очевидно взела решение. — Ще те заведа при Фъргъс Дойл, след като толкова много искаш да го видиш. Насам — махна с револвера тя.
— А какво ще правим с тези твои приятели? — попита Бен и погледна към двамата нещастници, които все още правеха усилия да се освободят от колчето и мучаха през напъханите в устите им парцали.
— Не са ми приятели — поклати глава тя.
Бен учудено я погледна, но сега не беше време да обсъждат подробностите. Полицейските сирени ставаха все по-силни. Той тръгна напред. Тара го последва, а дулото на револвера продължаваше да бъде заковано между плешките му.
Появата на първата полицейска кола беше придружена от скърцане на спирачки, напрегнати гласове и приглушени разговори по служебната радиостанция. Тара го насочи към началото на тесен пасаж, който вървеше покрай грозни къщи с порутени огради в продължение на стотина метра, преди да се влее в друга тясна уличка. На двайсетина метра по-нататък беше паркиран сребрист джип хонда. Наоколо не се виждаха хора.
— Това е моята кола — обади се Тара. — Ти ще караш.
Бен отвори шофьорската врата, докато тя продължаваше да го държи на мушка. Личеше, че няма богат опит в подобни ситуации, но в замяна на това беше доста предпазлива. Ако му беше подхвърлила ключа, преди да влязат в колата, той би могъл да потегли без нея. Но тя благоразумно изчака да влязат и двамата и едва тогава му го подаде.
— Ще караш внимателно и ще спазваш ограниченията на скоростта. И без номера, защото ще стрелям!
Бен запали двигателя и потегли. Следвайки инструкциите й, най-после се измъкна от лабиринта тесни улички и излезе на главния път. Малко по-късно се разминаха с полицейските коли, които летяха към мястото на стрелбата с включени сирени. Ченгетата са като осите — ако човек не обръща внимание на присъствието им, има голям шанс да го оставят на мира. Бен караше с постоянна скорост и успя да мине покрай патрулките, без никой дори да го погледне.
Няколко минути по-късно вече напускаха Белфаст. Отново заваля. Подминаха указателните табели за Дромор и Банбридж.