— Продължавай все направо — обади се от задната седалка Тара. Няколко минути по-късно дойде следващата заповед: — На първата пряка вдясно. — Бен напусна главния път и измина няколко километра по тесни селски пътища. — След онези дървета в далечината има врата.
Вратата се оказа в началото на неравен път, който свършваше пред стара ферма, видяла и по-добри времена.
— Пристигнахме — обади се Тара. — Спри пред онзи хамбар и ми върни ключа. Така… А сега слизай.
Бен изпълни разпорежданията, слезе от колата и се огледа. Почти очакваше да бъде посрещнат от група мрачни типове с рязани пушки и пистолети начело с Фланаган — ако беше успял да се качи в онзи ван. С кървяща уста и жаден за отмъщение.
Наоколо беше абсолютно пусто. Над занемарените стопански постройки и старата къща тегнеше тежка тишина. Бен беше озадачен, но не каза нищо. Тара слезе от колата. Държеше револвера с дулото надолу, но продължаваше да го наблюдава внимателно.
— Към къщата — заповяда тя.
После го накара да изчака на безопасно разстояние, докато отключи вратата, и му направи знак да влезе пръв. Вратата издаде пронизително скърцане.
Обзавеждането беше оскъдно, а стените не бяха боядисвани от поне петдесет години. В замяна на това беше чисто и подредено. Тара го насочи към ламинираната врата в дъното на тесен коридор, зад която долитаха звуците на включен телевизор. Помещението зад нея се оказа малка дневна, полутъмна заради пердетата на прозорците. Младата жена му кимна да влиза.
Единственият обитател на стаята беше седнал в стар фотьойл с изтъркани облегалки за ръцете, полуосветен от телевизионния екран и слабата настолна лампа със зацапан абажур. Беше много стар и изобщо не реагира на появата им. Седеше със затворени очи, а от полуотворената му уста се проточваше гъста слюнка. Сплъстена и разрошена бяла коса, изсъхнало тяло под дрехи, които изглеждаха несменяни от години.
В първия момент Бен реши, че е мъртъв, но после забеляза лекото повдигане и отпускане на мършавите му гърди. Масата зад гърба му беше задръстена от флакони и шишенца с лекарства.
Тара пристъпи към телевизора и го изключи. После издърпа една салфетка от кутията на масата и внимателно почисти слюнката от брадичката на стареца.
— Това е той — прошепна на Бен тя. — Моят чичо Фъргъс Дойл.
19
Бен вдигна глава да я погледне и веднага разбра, че казва истината. Револверът беше със спуснато петле и сочеше в пода. Той направи крачка напред, внимавайки да не събуди стареца, а след това огледа купищата лекарства на масата. Взе една рецепта, полускрита между флаконите, и я вдигна срещу светлината. Върху нея беше изписано името Фъргъс Р. Дойл заедно с датата на раждането му.
— Сега доволен ли си? — подхвърли Тара.
Бен остави рецептата на мястото й и се наведе над стареца. Под мрежата от бръчки действително се очертаваше онова грозно и заплашително лице, което вече познаваше от снимките, проучени по-рано вечерта. Спящият в стола старец без съмнение беше Дойл. На практика той все още нямаше седемдесет, но изглеждаше на деветдесет. Бен не знаеше от каква болест страда, но тя беше нанесла ужасни поражения. Съдейки по количеството болкоуспокоителни на масата, можеше да заключи, че този човек изпитва ужасни болки.
— Ясно — промърмори той и бавно кимна с глава.
— Сам виждаш, че е абсолютно безобиден — добави Тара. — Глупаво е да се мисли, че този човек може да причини зло на когото и да било. Няма начин да ти е отнел нещо. Виждаш го, нали?
Зад стола на стареца имаше претъпкана с книги лавица. Сред тях имаше няколко издания на тема множествена склероза, сред които и „Възстановяване след удар: Наръчник на пациента“. Но болшинството от материалите за четене на Дойл се състоеше от евангелистка литература. Съседният бюфет беше покрит с памфлети и листовки, сред които се виждаше протъркано издание на Библията, облепено с тиксо.
— Не искам да го будим — прошепна Тара и махна към вратата. — Ела, ще поговорим в другата стая.
Другата стая се оказа тясна кухничка. Масата беше от синя пластмаса, а линолеумът на пода беше напукан и на вълни. Но всичко беше чисто и подредено.
— Идвам тук да го наглеждам — поясни Тара. — Два пъти седмично го посещава медицинска сестра, но аз имам грижата за почистването и всичко останало, включително и за осигуряването на нормална храна.
— Какво се е случило с него? — попита Бен, който все още опитваше да разбере накъде вървят нещата.