Май щеше да се окаже, че отсичането на ръцете на Форсайт не е проява на отмъщение нито от страна на бивши членове на ИРА, нито на когото е да било друг.
— Носил е нещо, заключено за китката си — рече на глас той. — Най-вероятно куфарче. Похитителите са искали именно него, а Форсайт го е знаел. Глътнал е ключето, за да не могат да го свалят от китката му. Вероятно не е имал представа на какво са способни тези хора, за да се докопат до него.
— В началото и аз си помислих така — промърмори със съмнение в гласа Линч. — Но защо тогава са отсекли и двете му ръце, а не само тази с куфарчето, или каквото там е носел?
Очевидният отговор беше колкото прост, толкова и коравосърдечен.
— За да ни заблудят — отвърна Бен. И тук нещата бяха проработили добре за тях — както в повечето случаи, когато похитителите подхвърлят телефона в някой пресичащ страната камион, а ченгетата хукват след него.
— Това е само догадка, при това с малка степен на вероятност — отвърна Линч. — Ние дори не знаем дали Форсайт наистина е носел нещо със себе си.
— Ако го е закопчал на излизане от кънтри клуба, някой може да го е видял — подхвърли Бен.
— Нашите служители вече разпитаха целия персонал, който е бил на работа онази вечер.
— Всички до един?
— Абсолютно. Никой не е забелязал кога си е тръгнал Форсайт. Може би е напуснал през задния изход, за да избегне репортерите. Освен това, дори да знаем, че е носил куфарче или нещо друго, това изобщо не ни приближава до извършителите.
— Но ако знаем какво е имало в него, ситуацията ще се промени. В случай че вътре е имало нещо, за което си струва да убиеш, то може да ни отведе до убийците. А вероятно и до Брук.
Линч със сигурност долови по-особена нотка в гласа му.
— Ние с теб сключихме сделка — напомни му тя, малко по-рязко от необходимото. — Аз приех да те държа в течение, а ти обеща да не се бъркаш в следствието. Искам да си изпълниш обещанието. Нали няма да се бъркаш в следствието, Бен?
— Сержант Линч, аз съм гражданин, който спазва законите.
— Радвам се да го чуя. Виж какво, дори фактът, че вече разполагаме с тези нови улики, ни приближава до евентуалното й освобождаване. Трябва да вярваш в това. Обещай, че ще се прибереш у дома.
— Ще се прибера у дома — покорно повтори Бен.
Но пропусна да каже кога. В секундата, в която разговорът приключи, беемвето изрева, колата направи остра маневра и се понесе със свирене на гумите в посоката, от която беше дошла.
— Извинявай, Кей — подхвърли на глас той.
22
Южна Америка?
Отне й известно време, за да преодолее шока. Когато главата й най-сетне се проясни, тя предприе кратка обиколка на луксозния апартамент, нейната златна клетка, опитвайки се да разбере какво, по дяволите, се беше случило с нея. В един момент беше на кратка почивка в Донегал, а в следващия, без никакви обяснения, изведнъж се бе озовала на другия край на света.
Трудно й беше да изхвърли от съзнанието си онова, което бяха сторили на Роджър Форсайт; а още по-трудно — да прогони ужасните спомени за края на бедната Сам. Очите й се насълзяваха в момента, в който пред тях изплуваше лицето на мъртвата й приятелка.
Беше ясно, че Форсайт е бил мишената на похитителите. Или по-скоро куфарчето, закопчано за китката му. А Сам и Брук просто се бяха оказали на неподходящото място в неподходящото време. Сам заради работата си, а Брук просто поради лош късмет.
Но защо тогава бе тук? Защо убийците на приятелката й я бяха докарали в тази вила? Или по-скоро замък?
Дрехите, с които беше облечена в момента на отвличането, бяха изчезнали. Тънката златна верижка беше единствената й собственост освен голата кожа. Тя отново я окачи на шията си. И си помисли за Бен. Къде е, с какво се занимава в момента, как ще реагира на новината за изчезването й?
Внимателно надникна през прозореца с разбития капак. Апартаментът се намираше на първия или на втория етаж на огромна, наподобяваща крепост къща. Трудно беше да определи дали нагоре има още етажи. Под прозорците й имаше градина, аранжирана с безупречен вкус. Кашпите с красиви цветя бяха навсякъде, а пространството беше оградено от каменна балюстрада. Отвъд нея, в ниското, се виждаха десетки мъже.
Дори да беше в състояние да отвори запечатаните прозорци или просто да закрещи през дебелите стъкла, тя си даваше сметка, че няма смисъл да търси помощ от тези хора. Всички те носеха автоматични оръжия, пъхнати в коланите или преметнати през рамо. Придвижваха се на групички по двама-трима, изпълнявайки тайнствените си задължения. Брук беше една добре пазена пленница.