— Окей, дайте я тук.
Грабна роклята от ръцете на Пресентасион, взе кутията и с гневна крачка се насочи към банята.
— Това със сигурност е най-шантавото отвличане на света — промърмори на себе си тя и започна да смъква нощницата пред ярко осветеното огледало.
Няколко минути по-късно се появи обратно в спалнята. Беше облякла всичко, с изключение на обувките с високи токчета, които захвърли на леглото заедно с кутията. Нямаше да ги сложи и точка.
Усмихнати, майката и дъщерята я гледаха одобрително. Въпреки че изглеждаха леко разтревожени от неуважението й към обувките.
— Bonita, bonita! — повтаряха до безкрайност те, после Консуела се впусна в дълга тирада на португалски, от която Брук разбра единствено думата „Алисия“, спомената два-три пъти.
— Коя е Алисия? — пожела да узнае тя.
Жените си размениха нервни погледи. Пресентасион понечи да каже нещо, но майка й поклати предупредително глава.
После посочи обувките на леглото и обяви:
— Ти трябва носиш тези.
— От къде на къде? — гневно попита Брук, преминавайки на английски. — Затворена съм тук против волята си, а вие настоявате да ме накиприте като някаква шибана кукла! Защо не ми кажете какво става?
— Ти срещнеш Ел Сеньор — отвърна по-възрастната жена и отново махна към обувките. — Трябва обуеш тези.
— Ел Сеньор? Господарят? Това вашият шеф ли е?
— Да, да. Той иска тебе види.
— Окей, ще ме види — кимна Брук. — И без това искам да кажа няколко думи на вашия Ел Сеньор!
Тя грабна обувките от леглото и се насочи към вратата, следвана от притеснените жени.
В коридора чакаха трима охранители — едри и мускулести мъже, пред които босоногата Брук изведнъж се почувства като джудже. Единият държеше в ръце голяма черна автоматична пушка с дълъг сърповидно извит пълнител, а другите двама бяха въоръжени с компактни автомати. Впечатлението й, че командва онзи с пушката, се потвърдиха, когато той се обърна към единия от колегите си и с рязък тон му заповяда да махне вонящата пура от устата си.
Нещата са ясни, помисли си Брук. Базисен урок по мъжка психология: командва онзи, който държи най-голямата пушка.
Вероятно лъскавата рокля беше крачка напред в сравнение с прозрачната нощница, но тя продължаваше да се чувства гола и беззащитна под преценяващите погледи на мъжете. По тази причина преглътна гневните си въпроси и не каза нищо. Тримата се държаха дистанцирано, въпреки че не пропуснаха да я огледат от горе до долу. Но го сториха прикрито, сякаш това им беше предварително забранено.
При всички случаи бяха получили заповед да се отнасят внимателно с нея. Личеше им по очите, в които се четеше нещо повече от професионална дисциплина. Нещо, което приличаше на страх.
В тази ситуация не й помагаше нищо, което беше учила или преподавала на студентите си по темата отвличане и поведение на заложници. Инстинктът й нашепваше, че в момента не я грози пряка опасност, но един вътрешен глас я предупреждаваше, че положението й е не само странно, но и крайно несигурно.
Нещата всеки момент можеха да поемат в друга посока.
Мъжът с пушката й направи знак да го последва по широк коридор, обзаведен с антични кресла и маслени картини в тежки позлатени рамки.
— Насам — подхвърли със силен акцент той.
Докато я водеха към някаква покрита тераса, обзаведена като в холивудски филм, тя имаше чувството, че внезапно се е превърнала в нечий талисман. Картините тук бяха толкова много, че спокойно биха запълнили цяла художествена галерия. Лъскава мраморна стълба водеше надолу към следващото ниво.
Зад една от вратите долиташе музика. Някой свиреше на пиано, при това много добре, неволно отбеляза Брук. Една от фугите на Бах, която й беше позната. Май съвременните похитители ще се окажат културни хора, мрачно си помисли тя. После забеляза разведрените лица на пазачите си, които почти се усмихваха на хубавата музика. Мъжът с пушката спря пред вратата и почука. Беше й странно да гледа как едрият мъжага със заплашителна физиономия започва да се държи меко и кротко — като дете, повикано при директора на училището. Той отвори вратата и покани гостенката да влезе едва след като заглъхнаха и последните музикални трели.
23
Брук се озова в салон, който спокойно би могъл да се намира в двореца „Версай“. До един от прозорците имаше масичка с два елегантни стола, върху която бяха поставени чаши от фин порцелан и сребърна кана с кафе. Както и кошничка със свежи кроасани. Но тя мислеше за съвсем други неща, за да обърне внимание на мебелите или аромата на кафе.