— Много добре! — остро отвърна Брук. — В такъв случай желая да ме качиш на частния си самолет и да ме върнеш у дома. Днес! Още сега!
— За съжаление, това е желание, което не мога да изпълня.
— Каква е идеята? Да ме държиш тук за откуп? Но защо мен, за бога? Аз съм неомъжена трийсет и няколко годишна жена, работя като консултант на свободна практика. В спестовната ми сметка има около дванайсет бона и половина, карам осемгодишно сузуки витара с изтъркани гуми и живея в апартамент, който дори не е мой и не мога да го ипотекирам, за да го купя. Чакай малко — изведнъж се сети тя. — Да не би всичко това да е заради Маршъл Кайт?
— Кой е Маршъл Кайт? — погледна я леко развеселено Серато.
Тя се втренчи в него. Нима е възможно този човек да е стигнал до семейните й връзки с богатия директор на „Кайт Инвестмънтс“ ООД? Съпругът на сестра й Фийби вече й беше причинил големи неприятности, въобразявайки се, че е влюбен в нея. Непрекъснато я дебнеше и ходеше подире й, а това в крайна сметка бе довело до раздялата с Бен, който беше убеден, че двамата имат връзка.
— Губиш си времето, ако за това става въпрос — рече тя. — Преди всичко Маршъл и Фийби едва ли имат представа какво се случва с мен. През последните няколко седмици те обикалят Бахамите със собствената си яхта — далече от телефони, телевизия и имейли. И възнамеряват да го правят още доста време. Второ, Маршъл харчи всяко пени, което печели, за скъпи играчки. Дори и да иска, не би могъл да плати откуп за мен. Трябваше да оставиш жив Роджър Форсайт, ако наистина си имал наум да изсмучеш малко пари от някого. Ситуацията е такава, че можеш най-спокойно да ме пуснеш да си вървя — още сега, в тази проклета минута. Защото няма какво да спечелиш от…
Серато избухна в смях, раменете му се разтресоха.
— Какво въображение, господи — изхълца той и избърса очите си с копринена кърпичка. — Страхувам се, че… как да го кажа по-ясно… Че си много далече от истината. По-далече, отколкото можеш да си представиш.
После веселието го напусна. Толкова рязко, колкото беше дошло.
Пронизителният му поглед се плъзна по лицето й, попивайки и най-малките детайли.
— Трябва да си много гладна — рече с въздишка той. — Как да те убедя да хапнеш нещо? Готвачът ми ще приготви всичко, което пожелаеш.
— Май не чу какво ти казах — остро отвърна тя. — Единственото, което искам в този момент, е да съм свободна. Нямаш право да ме държиш тук против волята ми.
Нова въздишка.
— Сигурен съм, че с течение на времето ще започнеш да виждаш нещата по друг начин. И ще се убедиш, че не бива да се страхуваш от мен, а напротив.
Брук трепна, сърцето й се сви.
— С течение на времето? Какво имаш предвид? — В гласа й се прокрадна отчаяние. — Виж какво, трябва да е станала някаква грешка. Не знам за коя ме вземаш, но…
— Няма грешка — прекъсна я Серато. — Позволи ми да вярвам на собствените си очи. — Той допи кафето в чашката от фин порцелан, докосна устните си с колосаната салфетка и погледна часовника си. — А сега ще те помоля да ме извиниш, защото ме чака работа.
Щракването на пръстите му отекна в просторния салон. Вратата се отвори и на прага се появиха пазачите.
— Моите хора ще те придружат обратно до стаята ти. За мен беше удоволствие да се запознаем, Брук. Скоро ще се видим отново.
24
Час и четирийсет и девет минути след обаждането на Кей Линч беемвето профуча през отворения портал на кънтри клуб „Касълбейн“ и със свистене закова на чакъла пред главния вход. Бен се втурна в оживеното фоайе и взе на три крачки разстоянието до рецепцията.
На смяна беше друга служителка. Тъмнокосо момиче, което посрещна искането му да се срещне с мениджъра с неприкрита тревога. Той беше наясно, че изглежда, меко казано, подозрително — уморен, небръснат и доста раздърпан след сблъсъка с Фланаган и неговите юнаци. Изтънчените членове на клуба едва ли бяха свикнали да влизат в спор с такива като него.
Рецепционистката вдигна слушалката.
— Господин Чърч, обажда се Катрина — притеснено каза тя, без да сваля очи от Бен. — Един господин на име Хоуп настоява да разговаря с вас. — Пауза. — Не знам. Каза само, че въпросът е важен. — Пауза. — Добре, ще му предам. — Остави слушалката и се обърна към Бен. — Господин Чърч ще дойде всеки момент.
В продължение на шест безкрайни минути Бен крачеше напред-назад из фоайето, усещайки върху себе си учудените погледи на персонал и клиенти, които го заобиколяха отдалече. После се появи един мъж с безупречно изгладен костюм, който се представи като Ейдън Чърч — управител на клуба, и го покани да го последва.