— Аз съм Били — представи се младежът. — Били Джонсън. Чух как подреди оная плюнка Чърч. — Говореше с подчертан акцент от района на Дери и сякаш да потвърди предположението на Бен, махна към старото возило и добави: — Живея близо до границата, а с това идвам на работа всеки ден. Плащат кеш, което си е чиста печалба.
Бен знаеше какво означава това. Някои хора могат да бъдат доста изобретателни, що се отнася до социални помощи.
— Парите ми трябват за жената и бебето — добави Били. — Не мога да си позволя да се лиша от тях. Затова не казах на ченгетата всичко, което знам. В противен случай шибаняците щяха да ме затрупат с въпроси и кой знае как щеше да свърши това. Но както и да е. Аз бях тук и видях всичко.
Едва сега Бен започна да разбира някъде бие.
— Имаш предвид нощта на отвличането?
— Да — кимна Били. — Жена ти е изчезнала, а?
— Нещо такова.
— Съжалявам да го чуя, мистър. Надявам се да я открият.
— Благодаря, Били.
— Косата й е червеникава, нали?
Вместо отговор Бен му показа снимката, която държеше в портфейла си. Младежът я разгледа и кимна.
— Да, това е тя.
— Ти видя ли я?
— Видях и него, как му беше името…
— Форсайт?
Били кимна.
— Чърч му даде стаята за почивка на персонала, за да я използва като съблекалня. Предупредиха ни да не припарваме там — сякаш е шибаният папа или нещо подобно. Докато произнасяше речта си, пред заключената врата пазеше шофьорът му…
— Ландър — помогна му Бен.
— Точно така. Както и да е. Когато партито свърши, тъпият Чърч ме накара да изнеса отзад празните бутилки от шампанско. Там видях да чака един ягуар с Ландър зад волана. После от стаята за персонала се появи и онзи Форсайт, който се огледа за фотографи и тръгна към колата. Мястото наистина гъмжеше от разни типове с камери. Форсайт седна отзад и ягуарът се насочи към страничния вход, където чакаха двете жени — блондинката и тази на снимката с червената коса, облечена в черно.
Бен внимателно прибра фотографията в портфейла си.
— Сигурен ли си, че мъжът на задната седалка беше Форсайт? — попита той.
— Той беше. По-късно го видях по телевизията. Показаха още шофьора и блондинката. Защо им е трябвало да убиват толкова готина мадама? Дано ги спипат тези мръсни копелета!
— Искам да знам дали Форсайт носеше нещо със себе си — внимателно подхвърли Бен.
— Носеше куфарче — кимна Били.
— Какво куфарче?
— Ами ей толкова голямо — показа с ръце младежът. — Съвсем тънко, от онези, на които им викат дипломатически… Нищо особено. Ако не бяха белезниците, дори нямаше да го забележа.
— Разкажи ми за белезниците, Били.
— Бяха като на кино, знаеш… Като онзи тип от „Бандата на Оушън“. Адски готин филм. — Били вдигна глава и издекламира с източноевропейски акцент: — Казвам се Лаймън Зерга.
— Казваш, че куфарчето е било вързано с белезници за китката му?
— Да — кимна Били. — За дясната.
— Напълно ли си сигурен?
Момчето категорично кимна с глава.
— После ми стана кофти, че не казах на ченгетата, защото сигурно е било важно. Но не исках неприятности. Особено при създалите се обстоятелства, ако разбираш какво имам предвид.
Бен му благодари, увери го, че няма да каже на никого, и го помоли да му покаже пътя към паркинга.
Застудяваше. Небето беше обсипано със звезди. Часовникът на беемвето показваше 17:42. Брук беше изчезнала от четирийсет и три часа и половина.
Той измъкна от джоба си визитката на Джъстин Максуел и набра мобилния му телефон. След три позвънявания насреща се обади уморен и мрачен глас:
— Максуел.
— Обажда се Бен Хоуп. Имам един въпрос: какво знаете за куфарчето, което сър Роджър е носил със себе си в колата?
— Не разбирам. На местопрестъплението не беше открито никакво куфарче.
— Но той е напуснал кънтри клуба с него.
— Може и да е така. Често ни се случва да разнасяме куфарчета насам-натам. Ние сме бизнесмени.
— А често ли се случва шефовете на компанията да ги закопчават за китките си?
— За какво говорите? Защо Роджър би направил такова нещо?