— Да?
Човекът на прага не беше Саймън Бътлър, а негово кльощаво копие с надупчено от акне лице, поне двайсет и пет години по-младо. Тийнейджърът очевидно експериментираше с пънкарския си външен вид — разрошена коса, обици по носа и устните. Очите му бяха леко разфокусирани и Бен машинално свърза факта с миризмата на марихуана, долитаща от вътрешността на къщата. По всичко личеше, че мама и татко ги няма, но той все пак се представи и попита за Бътлър.
— Няма го — провлечено отвърна младежът. — Тази вечер го пускат и тя отиде да го прибере.
— Откъде го пускат? — попита Бен.
— От болницата.
— Болница?
— Аха. Всеки момент ще се прибере. Защо не влезете да го почакате?
Къщата беше топла. Отвътре изглеждаше още по-голяма. Със скъпо обзавеждане. И дебели килими. Бен очакваше да бъде поканен в хола или кухнята, но пънкарят го поведе към вратата в дъното на дълъг тъмен коридор. Зад нея имаше няколко стъпала, водещи надолу към зле осветено мазе с тухлени стени. На голям изтърбушен диван се бяха изтегнали две тежко гримирани момичета, между които седеше хлапак на възрастта на домакина и ги забавляваше с някакви тъпи лафове. Младеж, който очевидно беше брат близнак на пънкаря, но без украшенията по лицето и вдървеното поведение, действаше с щеката над голяма билярдна маса. Тежки пластове дим с миризмата на марихуана се издигаха към голата крушка на тавана. На далечната стена се виждаше полуразлепен плакат с надпис „Лесбийки — убийци на вампири“. Мама и татко явно не проявяват кой знае какъв интерес към подземното царство на момчетата си, помисли Бен.
— Кой е този? — попита близнакът.
Пънкарят объркано премигна, сякаш вече беше успял да забрави за съществуването на госта.
— О, един човек, който иска да говори с татко — осъзна се той, обърна се към Бен и попита: — Как ти беше името?
— Бен.
— Аха. Аз съм Деймиън, а това там е брат ми Руп. Останалите са кретени.
— Хей, я внимавай с приказките! — изломоти едното момиче.
Бен седна на високо столче и насочи вниманието си към разговора. Или по-скоро монолог от страна на младежа на дивана, който продължаваше часове.
— Те са там! — тържествуващо обяви той и размаха фаса в ръката си, посипвайки с пепел момичето до себе си, което изобщо не реагира. — Трябва да повярвате, мамка му! Още не ги виждате, защото са малко и предпочитат да се крият. Но много скоро ще започнат да се разпръскват в геометрична прогресия. Отначало ще ги срещаме само в селата, после в градчетата, а накрая и в мегаполисите. Тогава ще настъпи апокалипсисът.
Бен се нуждаеше от известно време, преди да разбере, че хлапакът фантазира за нещо като предстояща зомби пандемия. Докато обмисляше начин да се измъкне от тук и да се качи да чака някъде горе, близнакът на име Руп остави щеката за билярд и подозрително го изгледа.
— Ти си приятел на татко, така ли? — подхвърли той.
Ако не е по рождение по-избухлив от брат си, значи просто е по-малко друсан от него, отбеляза наум Бен.
— С него сме ей така — отвърна той и кръстоса пръсти.
— Аха — кимна Руп. — Значи не си някой шибан събирач на дългове, дошъл да троши крака или нещо от сорта. Е, това е добра новина. Искаш ли една бира?
— Както и да е — обади се хлапакът на дивана с очевидното желание да продължи шантавата си история. — Бях започнал да ви разправям за предстоящата инвазия…
— Майната й на твоята инвазия — изръмжа Руп.
— Не, благодаря — отвърна Бен и вдигна ръка пред шишето, което щръкна пред очите му. После любопитството му надделя. — А защо очакваше да бъда събирач на дългове?
— Да, Руп, защо? — подхвърли Деймиън, докато се опитваше да се пъхне до едното момиче. — Забрави ли, че вече не сме в списъка на длъжниците?
Руп извъртя очи и направи саркастична физиономия. После отпи от кутийката с бира в ръката си и я захвърли в ъгъла.
— Да бе, как не. Само защото татко отново е за пет минути богат. Съжалявам, но вече изпуснах бройката на неговите дребни възходи и падения. В такъв случай защо искаш да го видиш? — обърна се към Бен той.
— За това-онова — отвърна Бен. — Не искам да те отегчавам с дреболии. А защо е в болница? Надявам се, че не е нещо сериозно.
— Само една незначителна предфронтална лоботомия — изсумтя Руп. — Нещо нормално за него.
— Стига вече, Руп — промърмори Деймиън и се обърна към Бен. — Стана снощи. Решиха да го оставят за наблюдение през следващите двайсет и четири часа.