Руп грабна щеката и изстреля истинска бомба, която разпиля топките по масата.
— При следващия опит на тоя задник да ми прави забележки ще му напомня кой глътна половин бутилка водка и шепа приспивателни, за да завърши с промиване на стомаха в шибаната линейка! — изръмжа той. — Как да не се гордееш с такъв баща!
— Може би трябва пак да отиде при онзи психоаналитик — мрачно промърмори Деймиън.
— Че защо? Да не би досега да му е помогнал с нещо?
— Поне няма да се наложи да напускаме къщата, за да се преместим в някоя колиба наблизо. Ще ми се някой да махне тъпата табела, която адски ме изнервя.
— Дано не ми се наложи да спя в една стая с теб, пръдльо.
— А ти си задник!
Бен мълчаливо слушаше все по-пиперливия разговор между близнаците. Едва сега разбра защо Джулиан Максуел не се беше чул с Бътлър след напускането на Ирландия. Когато са притиснати, хората не са склонни да поддържат контакти. Въпросът беше защо Бътлър въобще беше направил опит за самоубийство.
Като професионален войник в продължение на тринайсет години, повечето от тях прекарани в специалните части, Бен беше живял предимно в мъжка компания. Там, подложени на изключително напрежение по време на обучението и участието във военни конфликти, мъжете създаваха здрави връзки помежду си. Които, за съжаление, често биваха прекъсвани от смъртта. Мъката по загиналия другар беше често срещано явление, но през цялата си дългогодишна служба Бен не беше чувал някой да се самоубие заради това. Разбира се, сърцето на всеки мъж може да бъде разбито от нещастна любов, от смъртта на любимата съпруга, от чувството за самота. Но от смъртта на друг мъж?
Бен се замисли. Възможно ли беше връзката между Форсайт и Бътлър да е била по-дълбока? Разбира се, че да. Но в случая вероятно ставаше въпрос за нещо друго.
— Опитвал ли е и преди? — подхвърли на Деймиън той.
Момчето поклати глава.
— Да беше опитал — обади се Руп и това сложи началото на нов спор между близнаците.
А Бен отново потъна в размисъл. За къщата, която беше обявена за продажба, но най-вероятно щеше да остане собственост на фамилията; за татко, който внезапно отново беше забогатял.
Отвън долетя приглушеното проскърцване на гуми по чакъла, последвано от стърженето на ключ в бравата.
— Пристигнаха — промърмори Руп. — Отново в любимия дом.
— Много скоро ще се превърнат в куче и котка — подхвърли Деймиън и хвърли неспокоен поглед към стъпалата на мазето. — Давам им най-много трийсет секунди.
Бен се извини и тръгна нагоре. С облекчение пое глътка чист въздух. От дъното на тъмния коридор можеше да види как съпрузите Бътлър събличат палтата си в антрето. И двамата не подозираха, че имат неканен гост.
Бен веднага усети напрежението помежду им. Почти не си говореха. Бътлър изглеждаше още по-съсипан, отколкото беше в Ирландия. А също така затворен в себе си и очевидно засрамен — като всеки мъж, когото прибират от болницата след неуспешен опит за самоубийство. Съпругата му, дребна жена с лице на птица и гъста къса коса, беше мълчалива, но видимо напрегната. Като човек, който прави всичко възможно да демонстрира подкрепа, но явно е накрая на силите си.
Бен тръгна към тях. Раздвижването в мрака беше забелязано първо от съпругата.
— Рупърт! — гневно подвикна тя. — Ако си въобразяваш, че не усещам вонята на това, което двамата с брат ти… — Зърнала Бен, жената млъкна, без да довърши фразата, и зяпна от изненада.
Миг по-късно го видя и Бътлър и се закова на място. По очите му пролича, че го позна, но после това изражение изчезна, заменено от страх. На Бен това му се стори не по-малко любопитно от приказките на близнаците преди малко.
— Извинявам се, че ви стреснах — обърна се той към госпожа Бътлър. — Синът ви Деймиън ме покани да вляза.
— Кой сте вие? — недоволно попита тя.
— Господин Бътлър знае кой съм — отвърна Бен. — А според мен знае и защо съм тук. Трябва да поговорим.
— Всичко е наред, Рейчъл — уморено се обади Бътлър. — Познавам този човек. — Обърна се към Бен и добави: — В момента не ми е до приказки. Моля, оставете ме на спокойствие.
— Чухте ли, господин непознат? — рязко се обърна Рейчъл Бътлър. — Съпругът ми не е добре. И двамата преживяваме труден момент. Ако не си тръгнете веднага, ще бъда принудена да се обадя в полицията!