— Каза, че е специалист по древни ръкописи и документи…
— Освен златото и скъпоценните камъни има и други съкровища — поклати глава Бътлър. — Карти, писма, дневници, мемоари с историческо значение, военни заповеди, политически комюникета. Някои от тях с огромна стойност. В онези дни, когато се е налагало документи да се транспортират по море, това най-често се е правело със запечатани с восък сандъчета. Ние сме се натъквали на такива, оцелели на дъното на океана в продължение на векове.
— Значи можем да предположим, че куфарчето е съдържало някакви стари документи, извадени от потъналия кораб?
— Предполагам — кимна Бътлър. — Трябва да е така, след като е замесено името на Кабеза. Но не мога да бъда сигурен, защото, както вече споменах, Роджър отказа да ме запознае с детайлите.
— Но ги е споделил с Кабеза, така ли?
— Може би — сви рамене Бътлър. — Иначе професорът едва ли би се съгласил на среща. С течение на времето той става все по-затворен. Роджър постоянно се оплакваше, че не може да го хване дори по телефона, да не говорим за среща лице в лице. Но има и друг вариант — да му е обещал добро заплащане, но само след като се срещнат и разговарят лично.
Бен се замисли за момент, после попита:
— Къде живее Кабеза?
— Някъде в планините около Малага. Преместил се там, след като напуснал преподавателското си място в университета. За съжаление, не разполагам с точния му адрес.
Бен го изгледа с открито недоверие.
— Заклевам се — добави Бътлър. — Ако знаех, щях да ти кажа.
— Тогава кой знае? Може би Максуел?
— Доколкото ми е известно, единствено Роджър поддържаше връзка с него. И вероятно е имал адреса.
— Къде?
— Във визитника си.
— Къде?
— Ами той го държи… или по-скоро държеше, на бюрото в кабинета си.
— Обличай се — изправи се Бен. — Отиваме с моята кола.
— По това време?
— Да — отсече Бен и домакинът не възрази повече.
Понесоха се към Саутхемптън със скорост, която накара Бътлър да сграбчи дръжката над дясната врата. Централата на компанията се оказа висока сграда от стомана и стъкло, разположена извън града. Имаше изглед към широк участък от брега, а в далечината мигаха светлините на рафинерията „Фоули“.
— Охрана? — попита Бен, когато заковаха пред входа.
— Един пазач, който обикаля през нощта — нервно преглътна Бътлър. — Ами ако започне да задава въпроси?
— Ще му предложиш част от печалбата си на покер — отвърна Бен.
— Не е смешно. Не може ли да почакаме до сутринта?
— Не.
— Ами ако кабинетът на Роджър е заключен?
— Ще го отключим — отсече Бен.
— Не би трябвало да правя това — въздъхна Бътлър.
— Просто си напомняй защо го правиш.
Проникнаха в сградата благодарение на магнитната карта на Бътлър. Озоваха се в просторно фоайе и Бътлър посегна към електрическия ключ на стената. Бен го спря и измъкна от сака си фенерче „Маглайт“.
— Кабинетът на Роджър е на първия етаж — прошепна Бътлър.
Бен насочи тънкия лъч към стената и почти веднага забеляза аварийния изход.
— Натам — кимна той.
Поеха нагоре по тясното стълбище. Стигнаха до първия етаж и излязоха на площадката. В сградата беше студено, но на светлината на фенерчето лицето на Бътлър блестеше от пот.
— Ей там — промърмори той и махна към дъното на тъмния коридор. Няколко крачки по-късно спряха пред вратата и Бътлър натисна бравата. — Заключено, както очаквах.
Бен плъзна длан по гладката повърхност и я освети. Вратата беше изработена от солиден бук.
— Да се махаме — прошепна Бътлър. — Няма как да проникнем вътре.
Бен отстъпи крачка назад, пое дълбоко дъх и нанесе силен ритник на бравата. Рамката се пропука с пронизителен звук, който изпълни коридора. Бен бързо повтори упражнението. Този път вратата рязко се отвори и шумно се заби в стената.
— Исусе Христе! — промърмори Бътлър.
— Остави Исус на мира — изръмжа Бен и тикна фенерчето в ръцете му. — Иди да намериш адресника.
Ако бюрото е заключено, ще се наложи да разбия и него, мрачно си помисли той.