— Ти си луд! За коя ме вземаш?
Серато мълчаливо започна да се храни.
— Коя е Алисия? — внезапно попита Брук.
Домакинът захвърли ножа и вилицата с такава сила, че тя подскочи. После срещна очите му, които я гледаха през масата с наистина безумен блясък. Загорялото му лице беше станало бяло като вар.
— Какво каза?
— Чу ме много добре. Консуела и Пресентасион непрекъснато споменават това име и ме гледат. Коя е тя? Нима мислиш, че аз съм тя? Не, не съм. Знаеш името ми — Брук Марсел. А не Алисия или бог знае коя…
Серато правеше върховни усилия да запази самообладание. Стана от мястото си, избърса устни с копринената салфетка и напусна трапезарията, без да каже нито дума. Брук остана сама на масата. Изтече една минута, после втора. Тя внимателно пъхна златното синджирче в сутиена си. Направи го поради липсата на джобове. За нея то беше по-ценно от милион изумрудени огърлици и тя не искаше да го изгуби.
Щура и опасна, но неустоима мисъл се появи в главата й. Тя се изправи, събу обувките си и безшумно се насочи към вратата, през която я бяха въвели пазачите. Напрегна слух, но не долови нищо. После внимателно я открехна и надникна. В коридора нямаше никой.
Ти си по-луда и от него, нервно преглътна тя. Но шансът беше твърде примамлив, за да му се противопостави. Излезе от трапезарията и се огледа. В широкия коридор имаше още четири врати от полирано орехово дърво и с лъскави златни дръжки. Всяка от тях би могла да я отведе към някакъв изход. Брук зашляпа с боси крака към най-близката врата, притисна ухо към нея, а след това внимателно натисна дръжката.
Оказа се, че е попаднала в помещение, което приличаше на салон в мъжки клуб от средата на XIX век. Тежка, излъскана до блясък ламперия, маслени картини, огледало над камината и солидно обзавеждане в стил „Честърфийлд“. Огледа се във всички посоки, търсейки телефон. Все още нямаше представа в коя държава се е озовала, не знаеше на какъв номер да извика полиция, но се надяваше, че ще успее да набере мобилния номер на Бен. При мисълта, че ще може да разговоря с него, сърцето й пропусна един такт.
Но телефон нямаше. Брук понечи да излезе и да опита следващата врата, но в същия момент до слуха й достигна потропването на стъпки по плочките, което я накара да отскочи назад и да се залепи за стената. Стъпките спряха пред вратата. През масивното дърво долетяха приглушени гласове. Двама мъже, които разговаряха на испански.
Тя затаи дъх. Вратата беше открехната и тя успя да зърне през процепа двойката пазачи, които вече познаваше. И двамата бяха въоръжени с пистолети. Бяха спрели на място и единият показваше на другия някаква снимка на телефона си. Разнесе се смях. Брук внимателно се отдалечи. Дали ще забележат открехнатата врата и ще дойдат да огледат помещението? В продължение на един безкрайно дълъг миг тя въртеше глава във всички посоки, убедена, че всеки миг ще бъде заловена. Но пазачите продължиха по пътя си и от гърдите й излетя въздишка на облекчение.
Заслуша се в отдалечаващите се стъпки. Една, две, три… На четвъртата престана да брои. Защото внезапно се закова на място. Това, което беше взела за огледало над камината, се оказа картина.
Или по-скоро портрет на жена, облечена в блестяща зелена рокля, с дълга и леко къдрава кестенява коса, елегантно отметната встрани, за да покаже диамантите и изумрудите на шията. На тънката китка, отпусна в скута й, блестеше гривната със същите скъпоценни камъни. Очите й гледаха директно към зрителя, невероятно живи, изпълнени с радостно вълнение. На лицето й грееше усмивка.
Брук зяпна от изненада. Не може да бъде!, объркано си помисли тя. Нима е възможно? От портрета я гледаше нещо повече от нейна двойничка. Това беше самата тя!
28
Брук прекоси салона и спря пред портрета, за да го разгледа по-отблизо. Невъзможно, невероятно! Но въпреки това беше истина. Жената имаше нейните черти, нейната коса. Роклята беше тази, която носеше в момента. Бижутата бяха същите, които Серато току-що й подари. Все още не можеше да повярва на очите си.
Едва когато спря на сантиметри от платното, тя започна да различава някои дребни детайли, свидетелстващи, че става въпрос за друга жена. Очите бяха малко по-сближени от нейните и имаха различен оттенък. Формата на носа, ушите, брадичката също беше по-друга. Но смайващата прилика си оставаше и будеше безпокойство.
Брук плъзна длан по долната част на тежката рамка и пръстите й напипаха нещо. Наведе се да го погледне. Оказа се малка правоъгълна плочка, вкопана в позлатеното дърво. Върху нея с малки черни букви беше изписано „Алисия“.