След няколко часа сън в колата той хвана първия самолет от „Гетуик“ за Малага — летището, което беше най-близо до крайната му цел. Два часа по-късно вече се намираше на испанска земя. Побърза да наеме един фолксваген туарег. Главата му се пръскаше от болки, не беше хапнал почти нищо през последните два дни, но неотклонно продължаваше напред, тласкан от могъща вътрешна сила.
Часът беше десет и осемнайсет местно време. От изчезването на Брук бяха изтекли повече от петдесет и девет часа.
Последното му посещение в Испания се изчерпваше с кратка, но изпълнена със събития визита в Саламанка миналия септември. Тогава времето беше горещо и задушно, но този път термометърът на таблото показваше минус четири, а когато подмина Гранада и стигна подножието на Сиера Невада, спадна с още два градуса. Бен се намираше на точно сто и трийсет километра източно от Малага.
Колкото по-високо се изкачваше, толкова по-рядък ставаше трафикът. Скоро се оказа съвсем сам на пътя и в продължение на километри виждаше единствено безкрайните заснежени гори със смесена растителност — предимно дъб и бор. Наложи се няколко пъти да спира, за да провери точното си местоположение. Веднъж за малко не блъсна планинския козел с извити рога, който изскочи от крайпътните храсти и невъзмутимо пресече пътя на метри от колата. А с височината самият път се стесняваше все повече. На места беше покрит с дълбок и почти непроходим сняг и ставаше все по-стръмен. После пред очите му се появиха заснежените върхове, стърчащи над облаците по един странен и почти сюрреалистичен начин.
Беше ранен следобед, когато Бен най-сетне зърна къщата, полускрита зад вековни борове. За всеки случай направи справка с картата, за да се увери, че е попаднал на правилното място. Пътят отдавна се беше превърнал в тясна пътека, почти невидима под дебелото одеяло на снега. А ако се съдеше по ниските черни облаци, щеше да продължи да вали.
Последните стотина метра до къщата бяха блокирани от ствола на бор, вероятно паднал по време на неотдавнашна виелица. Преспите около него бяха толкова дълбоки, че дори задвижването четири по четири нямаше шанс да се справи с тях. Бен слезе и тръгна през снега. Краката му потъваха до коленете, а след добре отопленото купе въздухът му се стори леден и почти непоносим. От устата му излиташе пара. Той неволно сви рамене и напъха ръце дълбоко в джобовете на якето си.
Спря до падналото дърво и се зае да чисти снега от крачолите си. И да разглежда къщата — дълга едноетажна постройка с кръгла, увита в бръшлян куличка в единия край. Иззидана от камъни, които бяха почти толкова бели, колкото снежните преспи в основите й. Наоколо растяха иглолистни дървета и ниски, но гъсти храсти. Превозно средство не се виждаше, но той предположи, че зад дървените врати на приземния гараж се крие кола или пикап. Напрегна слух и успя да долови тихата музика, която идваше от къщата, на моменти победена от свиренето на хапещия вятър. Някой си беше у дома.
Приближи се към къщата. Музиката започна да се чува по-ясно. Приличаше на Бетовен и като че ли идваше от кръглата кула.
Входната врата беше на каменната тераса с парапет от ковано желязо. Бен изкачи хлъзгавите стъпала и разклати звънчето, закрепено на конзола на стената. Липсата на реакция не го изненада. Музиката на Бетовен, която долиташе отвътре, беше достатъчно силна да заглуши дори пушечен изстрел. Може би Кабеза е глух, помисли си той. Завъртя топката на бравата и установи, че вратата е отключена. Открехна я и надникна в просторен хол с дървена ламперия и масивни носещи греди, подпиращи тавана над голямо каменно огнище.
— Ало? — подвикна той. — Има ли някой тук?
Никакъв признак на живот, освен музиката. Бен изтръска снега, влезе и се огледа. Ароматът на прясно сварено кафе привлече вниманието му към една отворена врата вдясно, зад която очевидно се намираше кухнята. Прекрачи прага и докосна кафеварката на печката. Беше топла също като преполовената чаша на масата редом с разтворен вестник.