Музиката продължаваше да звучи някъде от вътрешността. Бен се върна и се насочи към нея. Друга врата водеше към коридор, от който се влизаше в първия етаж на кулата. Оказа се огромна кръгла библиотека с дървени лавици, отрупани с хиляди книги и периодични издания. На крачка от малката масичка за четене имаше тясна метална стълба, която изчезваше в кръглата дупка на тавана. Бен я изкачи и се озова в малък коридор на втория етаж. Две врати, разположени една срещу друга.
Музиката идваше иззад тази вляво. Бен почука. Отначало леко, после по-силно.
— Ехо? Професор Кабеза?
Зад лакираното дърво се чуваше единствено музиката на Бетовен. Никак не му се искаше да стресне Кабеза, ако той действително се намираше зад тази врата, но от друга страна, не можеше да виси до безкрайност в коридора. Внимателно завъртя топката на бравата и прекрачи прага.
Озова се в просторна полукръгла стая, осветена както от голямата капандура на тавана, така и от френските прозорци, от които се разкриваше спираща дъха панорама на изток и запад към заснежената борова гора и острите върхове на хоризонта. По стените бяха окачени копия на исторически документи, а книгите бяха навсякъде — по пода, върху помощната масичка и голямото бюро край един от прозорците. Но вниманието на Бен беше привлечено от стола с висока кожена облегалка и фигурата на мъж, обърната с гръб към вратата.
От мястото си можеше да види само профила на мъжа и кафявите кожени боти. Седеше абсолютно неподвижен, сякаш изпаднал в транс от силната музика, насочил поглед към панорамата зад прозореца.
— Професор Кабеза?
Никакъв отговор.
— Вие ли сте Хуан Фернандо Кабеза? — повиши тон Бен.
Нищо.
Бетовен звучеше от малка, но мощна стереоуредба, монтирана в специална ракла. Изгубил търпение, Бен пристъпи към нея и я изключи.
Тишината заля стаята като студена вода. Бен се обърна към човека в креслото, очаквайки някаква реакция. Нямаше идея каква — гняв, негодувание, а може би ужас. Беше сигурен, че ще го накара да проговори, освен ако не беше получил внезапен инфаркт от неочакваната му поява.
Но Кабеза изобщо не реагира на внезапно настъпилата тишина. Заспал ли беше? Изпаднал в кома от алкохол или дрога? Мъртъв? Бен тръгна да заобикаля стола. Пред очите му най-напред изплува лявото рамо, после се появиха краката и темето. Домакинът беше облечен в бежово вълнено сако и кадифен панталон.
Бен понечи да разклати облегалката на стола, но в същия миг нещо помръдна на бюрото. Леко, почти незабележимо движение. Бен го регистрира за част от секундата, разбра какво е и прецени каква трябва да бъде реакцията му.
Настолната лампа беше изцяло от метал, с излъскана до блясък хромирана стойка. Именно в нея се отрази фигурата на мъж с оръжие в ръка. Насочено към него.
30
Бен рязко се обърна. Видя едър мъж на трийсет и пет — четирийсет години с къса тъмна коса и груби черти. Беше облечен с черен боен панталон и военно яке.
Оръжието в ръката му беше добре познато на Бен. Карабина зиг зауер SG 553, черна, с късо дуло. В специалните части и отрядите за бързо реагиране я наричаха „оръжие за първична интервенция“, макар че за останалите хора по света това си беше автомат и нищо повече. С лазерен мерник и усъвършенствана оптика.
И за съжаление на Бен, насочена в гърдите му от човек, който очевидно знаеше какво прави. Черният ремък беше преметнат през шията и едното рамо — поредното доказателство за солиден боен опит. От изражението в очите на мъжа личеше, че няма да се поколебае да натисне спусъка.
Четвърт секунда по-късно това наистина се случи. Стаята се разтърси от оглушителен трясък, високоскоростните куршуми изсвистяха във въздуха, но Бен вече беше успял да се претърколи през бюрото. Прозорците се пръснаха, от стената се посипа мазилка, която покри с бял прах проснатото му тяло. После самото бюро рухна върху него и го отхвърли към стола с висока облегалка, който се преобърна.
С крайчеца на окото си Бен видя как тялото на Хуан Фернандо Кабеза се отделя от седалката, а главата му отхвръква от раменете и разпилява по килима някаква полутечна субстанция.
Оказа се, че това не е жив човек, а манекен. Бежовото вълнено сако и кадифеният панталон бяха натъпкани с кърпи и салфетки, а ролята на главата изпълняваше зряла тиква, върху която беше прикрепена перука със сламен цвят. Крачолите на панталона старателно покриваха празните боти, които останаха на мястото си и след разпадането на чучелото.