После, без да изчака отговор, започна да удря непознатия с късото дуло на карабината. Рамирес правеше отчаяни опити да предпази лицето си.
— Коя жена си застрелял? — изкрещя извън себе си Бен, усещайки как някаква топка се надига в гърлото му. Ужасът сковаваше цялото му тяло. Имаше чувството, че всеки момент ще експлодира.
— Оная кучка, жената на Серато! — изкрещя в отговор Рамирес. — Кажи му, че аз убих Алисия!
Бен престана да го удря. Дишаше тежко, тялото му трепереше от притока на адреналин. Правеше отчаяни опити да вникне в чутото. Бавно започваше да си дава сметка, че двамата с този отчаян нещастник, който за малко не го уби и когото допреди миг сам възнамеряваше да превърне в кървава каша, са жертва на някакво ужасно недоразумение. Кой, по дяволите, беше този Серато?
Направи отчаян опит да се концентрира. Чучелото в кабинета на Кабеза. Музиката в кулата, достатъчно висока, за да бъде чута отвън. Обикновена примамка. Нико Рамирес, ако изобщо се казваше така, беше заложил капан за човек, който е трябвало да посети Кабеза. И който едва ли би предприел дългото и трудно пътуване, за да се консултира с професора по исторически въпроси. А Рамирес очевидно вярваше, че е спипал един бъдещ убиец.
— Къде е Кабеза? — попита малко по-спокойно той. — Жив ли е?
После забеляза, че пленникът не беше в състояние да говори. Кръв течеше от носа и главата му, тялото му конвулсивно се гърчеше от първите пристъпи на остра хипотермия. Дрехите на Бен също бяха мокри от ледената вода. Крайниците му започваха да губят чувствителност. Той преметна карабината през рамо, измъкна от джоба си плоското шише с уиски и се опита да развие капачката с вкочанените си пръсти. Отпи глътка от парливата течност, а след това подаде шишето на Рамирес.
— Пий! — заповяда той.
Мъжът отпи една глътка, закашля се и понечи да отпие втора, но Бен дръпна шишето и го изправи на крака.
— Ръцете на главата!
После махна към постройките, които се виждаха между дърветата. Тръгнаха натам. Старата хижа се оказа отдавна запусната.
— Влизай вътре! — изръмжа той и блъсна Рамирес към полусрутения отвор на вратата.
Мястото беше осеяно с боклуци. Съдейки по множеството ръждясали гилзи наоколо, вероятно бе използвано за ловджийски заслон. Но едновременно с това си личеше, че някой някога беше живял тук. В ъгъла имаше старо каменно огнище, в което все още имаше следи от отдавна изстинала жар. От запасите подпалки бяха останали само счупен люлеещ се стол и купчина покрити с мъх клони.
Бен накара Рамирес да седне на преобърнатата кофа в ъгъла, предупреди го да не сваля ръце от главата си, а след това пристъпи към някакъв кашон със стари вестници и се зае да пали огън. Когато клоните се разгоряха с галещо слуха пропукване, той позволи на треперещия мъж да седне по-близо до огъня и му заповяда да съблече мокрите си дрехи.
Рамирес с готовност се подчини. Ризата, която носеше, се оказа военен модел, пригодена за голям студ. Очевидно се беше подготвил за дълго чакане в снежната планина. И бе направил добър капан за онзи, когото очакваше да се появи.
Бен го изчака да остане по бельо и му подхвърли някакво старо одеяло. Мръсно и покрито с плесен, но сухо. Рамирес енергично започна да се разтрива с него. Кожата му постепенно се зачерви. После смъкна мокрото бельо от себе си и го провеси пред пламъците. Докато дрехите пушеха от топлината и бързо съхнеха, той се уви с одеялото и внимателно опипа кървящия си нос, мръщейки се от болка.
— Ще оживееш — рече Бен и продължи да го държи на мушка с патрон в цевта и вдигнат предпазител.
Много му се искаше да се изсуши и да се стопли на огъня, но този човек беше опасен, а наоколо се търкаляха прекалено много потенциални оръжия, за да си позволи дори за миг подобна волност.
Пристъпи към огнището, хвърли още няколко съчки и един пън, а след това се зае с якето на Рамирес. Откри портфейл и подгизнал от водата паспорт. Бен го разтвори и установи, че Рамирес не беше излъгал за името си. Паспортът и личната му карта носеха надпис РЕПУБЛИКА КОЛУМБИЯ, а притежателят им Николас Рамирес се оказа роден през 1974 г. в Богота. В портфейла имаше пачка банкноти от по петдесет хиляди песо и няколко банкноти евро. В съседното отделение имаше доста омазана от употреба снимка на красива жена с черна коса и ослепително бяла усмивка.
Но най-интересната вещ в портфейла се оказа една избеляла и доста стара служебна карта със зеленото лого на Националната полиция на Колумбия, на която беше отбелязан чин сержант. Срокът на валидност беше изтекъл преди няколко години.