— Да те наричам ли сержант Рамирес? — подхвърли Бен.
— Хората ми викат Нико — промърмори колумбиецът.
— Дори онези, които се опитваш да убиеш?
— Все тая, задник.
— Добре, Нико — въздъхна Бен. — Нека започнем отначало. Аз се казвам Бен Хоуп. По-късно ще се върнем на въпроса защо един бивш колумбийски полицай се е озовал в испанската Сиера Невада и стреля по хората с автоматична карабина. Най-напред ще ми кажеш къде е Кабеза.
Нико му хвърли мрачен поглед.
— И да ме убиеш, пак няма да стигнеш до него — изръмжа той.
— Не искам да те убивам — поклати глава Бен. — Освен ако не се наложи. Което със сигурност ще се случи, ако не ми кажеш това, което искам да знам. Нека започваме. Аз дойдох тук, за да се срещна с Хуан Фернандо Кабеза. Но вместо това заварих теб. Защо?
Нико се изплю на земята между краката си.
— Ще кажа само две думи — изръмжа той. — Майната ти!
Бен насочи пушката и натисна спусъка. В затвореното пространство трясъкът прозвуча със страшна сила. Куршумът откърти част от облицовката на огнището на пет сантиметра от главата на Нико.
Реакцията му беше доста интересна. През живота си Бен беше имал възможност да се разправя с куп откачени типове — включително и такива, които притежават куража да изръмжат едно „майната ти“ въпреки заредената карабина, насочена право в главата им. На част от тях наистина не им пукаше дали ще живеят или ще умрат, но Нико не беше от тях. Бен добре забеляза изражението в очите му, когато натисна спусъка. В него имаше нещо повече от страх пред смъртта; нещо, което приличаше на дълбока тъга, че тя ще го споходи точно сега — в този момент, на това място и по този начин. Нико Рамирес отчаяно искаше да остане жив. По причина, която беше известна само на него.
— Предупредих те, Нико — хладно подхвърли Бен. — Освен ако не се наложи. Всичко зависи от теб. А сега ще повторя въпроса си: къде е Кабеза?
Предизвикателството остана в очите на колумбиеца, но вече доста смекчено.
— На място, където господарят ти Серато никога няма да го открие, дори да изпрати не сто, а хиляда от убийците си.
— Нещо грешиш — поклати глава Бен. — Не работя за човек на име Серато. Дори не съм чувал за него. И не дойдох тук, за да причиня зло на Кабеза.
— Да бе! — промърмори Рамирес. — Какво друго можеш да ми кажеш?
— Ти също имаш възможност да излъжеш — напомни му Бен. — Как мога да разбера дали Кабеза изобщо е жив? Може би отдавна си му видял сметката.
— Жив е, да те вземат дяволите!
— Дано да е така.
— Жив и на сигурно място!
— Значи ти го закриляш, така ли? Но защо? От кого го пазиш?
Нико не отговори.
— А може би не пазиш Кабеза — подхвърли Бен, моментално разчел изражението на лицето му. — Просто го използваш като примамка, защото знаеш, че някой ще дойде за него.
Нико запази мълчание, но кратко потрепване на замръзналата му физиономия доказа, че Бен е отгатнал правилно. Секундите бавно се точеха. Нико продължаваше да мълчи. Бен усети как се изкушава да изкрещи.
— Нуждая се от помощта ти, за да разбера какво става тук — меко каза той и сам долови нотката на отчаяние в гласа си. — Не работя за никого. Търся една приятелка. Всъщност нещо повече от приятелка. Отвлякоха я в Ирландия — в деня, в който Роджър Форсайт и асистентката му бяха убити. Чувал ли си за този случай?
— Гледам новините — хладно отвърна Родригес, без да отделя напрегнат поглед от лицето на Бен. Сякаш се опитваше да прикрие това, което знае.
— Мислех, че Кабеза ще ми помогне да я открия — добави Бен. — Исках да си поговорим и нищо повече. Далеч съм от мисълта да му причиня зло.
Нико му хвърли продължителен, изпълнен с подозрение поглед.
— Моля те — промълви Бен. — Трябва да си я върна обратно. Изчезнала е вече от два дни. Казва се Брук. Брук Марсел. Усещам, че нещата са навързани, но не знам как и няма към кого друг да се обърна.
Настъпи дълго мълчание. Нико продължаваше да го гледа с неподправен интерес, но явно се колебаеше дали да му повярва. После посочи карабината в ръцете на Бен.
— Казваш, че се нуждаеш от помощта ми — проточи той. — Но ти си този, който държи оръжието, амиго.
Бен погледна пушката и вдигна глава. В очите на Нико имаше искреност, макар и дълбоко скрита под някаква душевна болка. Сякаш гледам себе си в огледалото, изведнъж си помисли Бен. После, без каквито и да било колебания, обърна оръжието с приклада напред и го подаде на Нико.