— Ето, вземи.
Нико подхвърли карабината в ръцете си. Любопитството в очите му нарасна.
— Сега ти си този, който държи оръжието — напомни му Бен.
33
— Ти си едно много смахнато копеле! — усмихна се Нико Рамирес и поклати глава.
— Сигурно — повдигна рамене Бен.
Колумбиецът притисна приклада в рамото си, насочи дулото към него и го погледна през мерника. Дълго време остана така. Най-после навлажни устни с език, свали пушката и я сложи напреки на коленете си.
— Предполагам, че и на това му се вика ниво — промърмори той.
— Така е. От което следва, че можеш да ми обясниш какво става тук.
— Искаш да знаеш какво търся в къщата на Кабеза? Много просто, човече. Целта ми е да убия всеки, когото изпратят да убие него. На един вече му видях сметката и чаках втория. Реших, че това си ти. Ако бяха изпратили повече хора, щях да ги избия всичките!
— Кой желае смъртта на Кабеза?
— Онези, които държат твоята хубавица — отвърна Нико. — Искаш да си я получиш обратно, нали? Може би ще мога да ти помогна. Кажи ми как изглежда.
— Това пък защо, по дяволите? — сопна се Бен.
— Ще разбереш, човече. Опиши ми я. Какъв цвят е косата й?
— Не е червена, но не е и кестенява — неохотно отвърна Бен. — Някъде по средата.
— Дълга, къса? Хайде, говори!
— Дълга.
— Възраст? Дебела, слаба?
— Тя е на трийсет и шест, слаба. Но какво значение има това, по дяволите?
— И е красива, нали? — подхвърли Нико, а после, осъзнал, че Бен е готов да се нахвърли срещу него, независимо от пушката, побърза да размаха ръце. — Хей, хей! Задръж малко, приятелю! Имам причини да те разпитвам за нея, окей?
Бен го изгледа втренчено, после измъкна от портфейла си малката снимка на Брук и му я подаде.
— Точно както си мислех — поклати глава Нико, след като разгледа фотографията.
Бен я дръпна от ръцете му.
— А сега ми кажи за какво става въпрос, при това бързо! — изръмжа той.
— Разбира се, че ще ти кажа. Но преди това искам да ми отговориш на един въпрос: готов ли си да рискуваш живота си за тази жена?
— Не знам дали още е жива — въздъхна Бен. — Но съм готов на всичко за нея.
Нико замислено кимна с глава.
— Дори да убиеш? — подхвърли той. — И на това ли си готов?
— Не е действие, до което бих прибегнал по своя воля.
— Но знаеш как се прави и не те е страх — мрачно се усмихна Нико и докосна нараненото си лице. — Кой си ти, човече?
— Служил съм в британската армия, но сега съм в запаса.
— Знаех си, че има нещо такова. Трудно е да те убие човек. Мъжът никога не забравя някои неща, нали? Умения, подготовка и други такива работи. Бъди сигурен, че ще ти потрябват, когато се изправиш срещу Рамон Серато. — В очите му проблесна омраза.
— А защо трябва да се изправям срещу него?
— О, ще го сториш, човече. Със сигурност ще го сториш.
— Значи трябва да ми разкажеш повече за този Серато.
— Попаднал си на точния човек. Аз изучавам Серато, както Айнщайн е изучавал физиката. Роден е през шейсет и девета година в копторите на Мексико Сити. Израснал на улицата, борил се да оцелее. Най-малкият от четирима братя, всичките безделници и дребни мошеници. Той е единственият, останал жив след двайсет и пет. Със сигурност би свършил като братята си, но успял да се измъкне от калта. Мил чинии и сервирал по кръчмите, но си поставил целта да завърши юридическия факултет. След това се преместил в Богота и се захванал с бизнес, който го направил милионер още на двайсет и шест години. Което не му попречило да се научи на добри обноски. Чете много, говори перфектен английски, облича се безупречно и свири великолепно на пиано, главно класическа музика. Меценат на изкуството — картини, скулптури и други подобни глупости. Сега живее в Перу. Върти бизнес с недвижими имоти, занимава се и с износ. Банани, кафе, вино и още бог знае какво.
Нико млъкна и сви устни, сякаш искаше да се изплюе на земята.
— Поне така иска да изглежда — въздъхна той. — Но за онези от нас, които го преследваха години наред, без да успеят да го пипнат, а също така и за семействата на стотици избити от него хора, докато беше бос на най-големия и най-жесток наркокартел в Богота, той е известен с прозвището Ската.