И това наистина се случило. Енрико Гомес, бивш приближен на Серато, който имал достатъчно причини да се раздели с групировката, обещал да им предостави информация, доказваща връзките на Серато с неколцина известни политици. В замяна предателят поискал огромна сума, но Нико, Фелипе и Лаура били толкова ентусиазирани, че моментално я обещали. Били сигурни, че колумбийските власти с готовност ще им я предоставят.
Именно този ентусиазъм ги провалил. Само двайсет и четири часа след предоставянето на новите улики полицай Гарсия била отвлечена от дома си, изнасилена многократно и убита с изстрел в главата. Наложило се ченгетата да я идентифицират по пръстовите отпечатъци. Същия ден Моралес се разминал на косъм със смъртта. Хвърлената в дома му запалителна граната го оставила с ужасни белези по цялото тяло, а лявата му ръка била ампутирана.
Междувременно Нико Рамирес получил телефонно обаждане от разтревожената си съпруга Валентина, която го информирала, че децата не са се прибрали от училище. Малко по-късно обезобразените тела на осемгодишния Карлос и десетгодишната Даниела били открити в съседната на полицейското управление уличка. Жестокият троен удар прекратил операцията веднъж завинаги.
— Това беше краят — прошепна Нико, стиснал здраво кормилото.
Колата се спускаше по продължителния наклон към Гранада. До Монтефрио имаше още много път, а оловните облаци обещаваха нов силен снеговалеж.
— Всичко свърши. Нямаше как да остана повече в полицията, а и изобщо в страната. Емигрирахме в Тексас при първата възможност, която се разкри пред нас.
— Какво стана с жена ти Валентина? — попита Бен.
— Цяла година не си говорихме — въздъхна Нико. — Аз се напивах до забрава, исках да умра. А Валентина не правеше нищо. По цял ден спеше. Една сутрин се събудих променен. Сякаш излизах от кома. Зарязах бутилката и започнах да тренирам. Вдигане на тежести, фитнес… Ей такива неща. Просветна ми какво трябва да направя. Но не и Валентина. Душата й беше изгоряла. Продължаваше да се влошава и аз осъзнах, че няма да се справя сам. Докторите ме затрупаха с различни диагнози. В момента лежи в някакъв санаториум в Ел Пасо. За нея се грижат прекрасни хора, които твърдят, че един ден… — Колумбиецът подсмръкна и вдигна ръка да избърше сълзата, която заплашваше да се търкулне по бузата му. — … че един ден Валентина ще се възстанови и отново ще намери себе си. Твърдят, че наистина има шанс.
— А има ли?
— Не знам. Може би. Вече седем години ходя при нея с тази надежда, но не виждам никакво подобрение. В добрите дни просто лежи и мълчи. Не знам какво чувства, какво мисли. А в лошите… Е, лошите дни са си лоши. Не й дават нищо метално, защото се страхуват, че ще си пререже вените. В такива моменти съм сигурен, че иска да умре.
— Съжалявам — промълви Бен.
— И аз съжалявам, човече. Заради мен се стигна дотук. Заради скапаната ми професия. Бях толкова надъхан да спипам онзи боклук, че забравих за семейството си. А сега ми остава само да се моля за нея. Тя е всичко, което ми остана на този свят. Предполагам, че ако някога се оправи, аз също ще бъда всичко за нея. — Нико извърна глава да го погледне. — Сега разбираш ли защо нямам право да изгубя живота си? Ако не беше Валентина, изобщо нямаше да ми пука. Но просто не мога да я оставя в това положение.
Бен бръкна в джоба си и му предложи една цигара.
— А не ти ли минава през ума да се откажеш от тази вендета и просто да започнеш да се грижиш за нея? — попита той. — Какво ще стане, ако нещо се случи с теб?
— Ти би ли го направил? — остро го погледна Нико. — Би ли зарязал всичко, за да се прибереш у дома?
Бен издуха облаче режещ дим от черния голоаз.
— Не — призна той. — Щях да се чувствам точно като теб. Щях да искам смъртта на Серато и на хората около него. Бих отрязал главата на всеки, който се опита да ми попречи.
— Бъди спокоен, той ще умре! — мрачно го увери Нико. — Извън грижите за Валентина през последните седем години не правя нищо друго, освен да планирам премахването на тоя hijo de puta. — Той избухна в дълга серия ругатни на испански.
— Седем години са много време за преследването на един човек — отбеляза Бен.
— Прав си, но Рамон Серато не е някой, когото можеш да хванеш като пеперуда. Няколко пъти се връщах в Колумбия, възстановявах старите си контакти, разпитвах разни хора. Но се оказа, че само си губя времето. Него просто го нямаше. Сякаш се беше разтопил във въздуха. Говореше се, че е излязъл на светло. Сякаш копелето изведнъж бе решило, че вече не иска да бъде наркобарон, и бе тръгнало по нов път. Никой не знае къде е. А ако знае, не иска да каже. По тази причина се върнах в Ел Пасо. Продължавам да поддържам връзка с Фелипе. Полицията няма полза от еднорък инспектор, а грозните белези по лицето му отблъскват всеки потенциален работодател. Живее с инвалидната си пенсия в едно скапано апартаментче и единственото му занимание е да се рови в интернет с надеждата да открие някаква следа от Серато.