После, това беше преди около три години, Фелипе се обади с новината, че Серато е напуснал Колумбия и се е преместил хиляда и петстотин километра на юг, в Перу. Някъде в басейна на Амазонка, близо до границата с Еквадор. Говорим за безкрайна джунгла, която поглъща всякакви наченки на цивилизация. Фелипе научил това от някакъв разочарован от Серато бандит, който се навил на дребна сума, за да пропее. Но информацията бе изключително оскъдна. Аз обаче продължавах да се надявам, че ще открия мръсника. Не знам защо, но… Хванах първия самолет за Лима, там купих възможно най-евтината кола и поех към място, наречено Чачапояс.
В продължение на девет дни просто обикалях от градче на градче и от село на село. До повечето от тях нямаше дори пътища. Най-накрая се натъкнах на един шофьор в местна компания за хранителни продукти, Мигел, който ми разказа за някакъв богат колумбиец, построил истински палат в джунглата на няколко километра от селцето Сан Томас. До там най-лесно се стигало по реката.
И тъй, аз намерих един пилот на хидроплан, който се съгласи да ме закара до там. Кацнахме в Сан Томас и започнахме да търсим къщата на Серато. Открихме я случайно, насред джунглата, когато вече се бях отчаял и започвах да си мисля, че онзи Мигел ме беше пратил за зелен хайвер. Оказа се огромно имение, оградено с високи стени и охранявано от цяла армия гардове — като някаква шибана военна база. Прелетяхме един-два пъти над нея, преди да привлечем вниманието им. Беше достатъчно да се уверя по какъв начин се охранява този „спазващ законите гражданин“. Беше абсолютно невъзможно да се стигне до него. Всеки, който дръзнеше да се приближи към портала, щеше да бъде разстрелян като куче.
Нико замълча и сви рамене.
— Постепенно си дадох сметка, че вместо да рискувам да проникна в имението, трябва да го чакам да излезе от там. Върнах се в Сан Томас, поговорих с някои от местните хора и бързо открих, че никой не желае да говори за имението на Серато, сякаш то изобщо не съществува. С изключение на един тип на име Роберто, с когото се запознах в кръчмата. Беше механик, който си вади хляба с дребни поправки. Надушил причините за появата ми, той ме предупреди, че ако продължавам да се мотая из селото и да задавам въпроси, местните ченгета ще ми видят сметката. Оказа се, че половината от тях са на заплата при Серато. А след това ми разказа за някакъв стар и шантав ловец, който живеел в колиба насред джунглата, на по-малко от километър от селцето. Имал за продан най-различни оръжия, но бил доста опасен. Тръгнах да го търся и го открих. След което се озовах пред дулото на пушка, от другата страна на която стоеше възрастен индианец с безумен блясък в очите. Показах му американски долари и той поомекна, но мина доста време, преди да се съгласи да ми продаде едно от своите оръжия.
Най-накрая получих възможност да започна истинския лов. Размених колата си за една стара раздрънкана каравана, с която стигнах до края на пътя. Организирах си нещо като лагер, в който оставах през деня, а нощем тръгвах да бродя наоколо. Опасно занимание — или ще настъпиш някоя змия, или ще те изядат комарите. На два пъти за малко да ме спипат патрулите на Серато, които обикаляха имението двайсет и четири часа в денонощието.
— Но така и не успя да влезеш вътре, нали? — подхвърли Бен.
— Направо е невъзможно — поклати глава Нико. — Особено пък за сам човек. Дори не успях да стигна до стената… Хей, я пак ми подай телефона. Искам да хвана тоя Кабеза.
Няколко секунди по-късно въздъхна и поклати глава.
— Не отговаря. Къде ли се е запилял тоя задник?
— Продължавай — кратко рече Бен.
— Така изтече близо седмица. После ми свършиха провизиите и бях принуден да се върна в Сан Томас. Бях адски потиснат. Реших, че ще остана още два дни, а след това ще се махна. Нямаше смисъл да продължавам така. Но докато карах бричката обратно към скривалището си, изведнъж видях голям конвой от автомобили, движещи се в обратна посока. Джипове и пикапи следваха един черен мерцедес. На задната седалка видях мъж и жена. Мъжът се обърна и погледна през страничното стъкло. Беше той, Серато. По това време вече познавах околността като петте си пръста и бях наясно, че ако мина напряко през гората, ще мога да изпреваря конвоя, който трябваше да преодолее поредица от остри завои. И да заема удобна позиция на някоя от височините край пътя.