В центъра на поляната се виждаха няколко паркирани в кръг открити джипове и един пикап с двайсетина тежковъоръжени мъже, които напрегнато наблюдаваха снижаването на хеликоптера.
Серато изчака витлата да намалят скоростта си и прахта да се слегне, после слезе и оправи костюма си. Безупречната бежова коприна влизаше в ярък контраст с работното облекло на хората, които се приближаваха да го посрещнат. Брака натика ножа в канията, грабна пушката си и скочи на земята, последван от Вертиз. Двамата застанаха от двете страни на шефа си, както го правеха в продължение на много години.
— Къде е Варгас? — попита Серато, обръщайки се към началника на обекта Раул.
— Пътуват насам, шефе. Преди пет минути се обадиха по радиостанцията.
Серато кимна.
— Всичко ли премина по план?
— Разбира се, шефе — отвърна Раул и махна към гъстата джунгла зад разчистената поляна. — Погрижихме се както трябва, точно според вашите заповеди.
— Имаше ли съпротива?
— Нищо, което да ни затрудни — ухили се Раул.
— Искам да видя — отсече Серато.
— Разбира се, шефе — повтори Раул.
Думите му потънаха в грохота на втория хеликоптер, който бързо се приближаваше. Всички вдигнаха глави нагоре, засенчвайки с длани очите си от ослепителното слънце. Големият яркочервен „Джет Рейнджър“ се появи над гората. Пилотът описа лек кръг и плавно се приземи на около трийсет метра от хеликоптера на Серато. Страничната врата се отвори и от нея слезе нисък и набит мъж с мургава кожа и измачкан бял костюм. Той стисна панамената си шапка, която заплашваше да отлети от вихъра на витлата. После помаха на Серато и тръгна към него през разровената земя.
Мъжът наближаваше петдесет. На кръглото засмяно лице се открояваха старателно подстригани тънки мустачки. Но приветливият външен вид лъжеше — този човек беше почти толкова пресметлив и безскрупулен, колкото самият Серато.
Почти, но не напълно. Името му беше Анибал Варгас, а позицията му — висш служител в перуанското Министерство на жилищното строителство и благоустройството. Сред многобройните и неясно очертани отговорности на въпросното министерство влизаха и регистрацията и администрирането на новоусвоените земеделски земи. Варгас беше сред малцината в страната, които знаеха точно с кого си имат работа в лицето на Рамон Серато. И нямаше нищо против да върти бизнес с него, стига това да се случва далече от любопитните очи на пресата и на борците за политически промени, които правеха живота му малко по-труден, отколкото беше склонен да понася.
През последните двайсет години този човек беше успял да натрупа малко състояние, добавяйки към заплатата си на държавен служител солидни суми от съмнителни бизнесмени, които искаха да получат концесия за добив на петрол, газ или експлоатация и унищожение на безкрайните горски масиви, които би трябвало да бъдат защитени от закона. Винаги действаше извън обхвата на радара, като използваше пропуските и недостатъците на държавната регулаторна система, лошата инфраструктура и пълната некомпетентност на бюрокрацията, с която всички отдавна се бяха примирили.
Нещата бяха още по-лесни с индианците, населяващи дъждовната джунгла, които периодично се вдигаха на бунт срещу нашествениците в своите земи. Оказа се, че и през двайсет и първи век нищо не пречи те да бъдат мачкани и потискани по начина, по който го бяха правили и конквистадорите в древността.
Положението беше едно и също навсякъде из тропическия басейн на Амазонка, независимо дали ставаше въпрос за териториите на Перу, Парагвай или Колумбия. Населяващите ги индианци продължаваха да бъдат подкупвани и мамени по всякакъв начин. Стреляха срещу тях, горяха селищата им, а числеността им постоянно намаляваше от епидемии и болести, донесени от външни хора — понякога и умишлено. Приетият през 1997 г. Закон за защитените територии почти не промени тяхното положение въпреки появата на редица природозащитни организации от сорта на Движението за защита и съхранение на племената в басейна на Амазонка, които създаваха сериозни проблеми на хора като Варгас и неговите колеги.
— Закъсня — отбеляза Серато.
Варгас определено се чувстваше по-добре в климатизирания си кабинет, отколкото в тропическата джунгла. Той смотолеви някакви извинения и размаха ръце да се предпази от налитащите насекоми, привлечени от миризмата на свежа пот. Жегата не се отразяваше на Серато, който продължаваше да бъде невъзмутимо спокоен.