— Моля да ми простите, сеньор Серато — рече на глас той. — Можете да разчитате на пълна подкрепа от моя страна. Обещавам, че с мен няма да имате никакви проблеми.
Серато понечи да отвърне с няколко саркастични думи, но телефонът му звънна. Той го измъкна от джоба на сакото си и погледна дисплея. Търсеше го един от хората му в Богота. От доста време чакаше това обаждане.
— Пипнахме Моралес — обяви гласът насреща.
Серато не изпита особено вълнение, може би защото отдавна се занимаваше с тези неща. Заповедта за отвличане и изтезание на сънародник — в случая бивше ченге, което искаше да попречи на плановете му — отдавна се беше превърнала в нещо рутинно. Все едно че поръчваше да му донесат чаша мляко.
— Проговори ли?
Отрицателният отговор на въпроса му щеше да означава, че Фелипе Моралес е умрял, преди да сподели каквото и да било със своите похитители. Това от своя страна щеше да доведе до още смърт под формата на наказание за допуснатата грешка.
— Наложи се да му покажем резачката, за да пропее. Това стана, след като вече му бяхме отрязали пръстите…
Серато не се интересуваше от подробностите.
— Къде е Рамирес, къде е Кабеза?
— В Испания. В някакво селце на име Монтефрио. Нашите хора вече пътуват натам.
— Добре. Искам да не остане никаква следа от тях.
Серато прибра телефона, огледа купчината трупове сред разрушените колиби и промърмори:
— Да тръгваме. Това място вони.
37
Наближаваше пет следобед и зимната вечер влизаше в правата си. Очуканото субару спря пред малка вила в заспалото селце Монтефрио близо до границата с Кордова. Бели къщи с плоски покриви, разпръснати между полегати хълмове с маслинови насаждения, и кацнала на висока скала древна каменна църква, наподобяваща крепост.
Бен разбираше защо Нико беше избрал това затънтено място за скривалище на Кабеза, въпреки че самият той не би го направил. По принцип винаги беше предпочитал тайни квартири в големите градове, където набелязаната жертва има далеч по-големи шансове да изчезне в тълпата. Там никой не обръща внимание на никого, докато малките общности са много чувствителни към появата на външни хора и тяхното присъствие се превръща в обект на огромно любопитство.
Но Нико все пак беше ченге, а ченгетата не ги знаят тези неща.
Ла Каталина се оказа някогашен хамбар в края на селото. Дебелите каменни стени бяха боядисани в бяло като всички къщи в Монтефрио. Нико паркира колата зад нея и тръгна към входа, увил карабината в якето си.
Вътре беше топло. Колумбиецът преметна ремъка на оръжието си през носещата греда на стълбищния парапет в коридора.
— Професор Кабеза! — извика той, не получи отговор и повиши глас: — Кабеза, къде изчезна, по дяволите?
Тишина.
Останал за малко сам, докато Нико претърсваше къщата, Бен влезе в просторната дневна и се огледа. Обзавеждането беше просто, но солидно: маса с дебел и леко неравен дървен плот, стар чамов скрин, няколко стола с брезентови седалки. Единственият голям прозорец гледаше към тераса с изглед към високата скала, върху която беше кацнала църквата — леко наклонена, заплашваща всеки миг да рухне в пропастта, размазвайки под себе си половината село. Върху масата бяха разпръснати исторически книги и документи, в единия й край се виждаше лаптоп. Неща, които човек като Кабеза несъмнено би държал да вземе със себе си. В съседство се виждаше недопита чаша с бяло вино, застояло на вид и топло на пипане. Бен се приближи към скрина и издърпа средното чекмедже.
Гласът на Нико, вече доста ядосан, продължаваше да ехти из къщата.
Бен се върна при лаптопа и докосна с пръст правоъгълната подложка за скролиране. Заспалата машина се пробуди. Последният използвал компютъра, вероятно Кабеза, беше разглеждал специално създаден сайт за архитектурно-историческото наследство на Монтефрио. Снимките в него бяха почти точно копие на панорамата зад прозореца с тази разлика, че бяха направени през лятото и огромната скала беше покрита със зеленина. Малко каре с текст даваше сведения за самата църква. От него Бен научи, че тя се казва „Иглесия де ла Вила“, построена през 1486 г. на мястото на далеч по-стар мавърски замък скоро след като християнската армия разбила мюсюлманското кралство Гранада. Той се постара да запомни тази информация, след това затвори сайта и се прехвърли на електронната поща.