С приближаването на покрайнините къщите ставаха все по-нарядко, теренът все по-груб. Покрай пътя имаше само храсталаци и остри камъни. Нощта беше близо, застудяваше. Църквата се оказа доста по-далече, отколкото предполагаше. Не биваше да забравя, че на връщане със сигурност щеше да бъде тъмно. Но вече нямаше смисъл да се отказва.
Извън селото срещна само някаква кола и самотно куче, което подтичваше по банкета. Кабеза не обичаше кучета и предпочете да направи широк кръг. Така забеляза някаква стръмна пътека вляво, която почти не се виждаше в настъпващия мрак. Налагаше се да побърза, тъй като дневната светлина бързо се стопяваше.
Мислите му бяха прекъснати от приближаването на друга кола, която се движеше по посока на селото със запалени фарове. Той отстъпи на банкета, за да й направи път. В купето белееха лицата на четирима мъже, които гледаха навън, сякаш търсеха нещо. Трябва да са сбъркали пътя, помисли си Кабеза.
Колата го подмина и забави ход. Гумите проскърцаха върху натрошения чакъл. Четиримата вътре едновременно извърнаха глави да го огледат. Кабеза често се губеше из разни странни места и изпита съчувствие към тях. Усмихна им се и сви рамене, сякаш да каже „съжалявам, но не мога да ви помогна, тъй като не живея тук“.
Никой не отвърна на усмивката му. Колата продължи по пътя си, а той й обърна гръб и се насочи към пътеката, която започваше само на няколко крачки вляво от него. Изглеждаше доста стръмна и той изпита моментно доволство, тъй като винаги беше съумявал да запази относително добра физическа форма.
После изведнъж си даде сметка, че не чува колата, с която току-що се беше разминал. Обърна се и я видя спряла малко по-надолу по пътя.
В първия момент не си помисли нищо.
После двигателят изрева, изпод колелата излетяха дребни камъчета. Колата направи остър обратен завой и се понесе към него.
Сърцето на Кабеза пропусна един такт. Той замръзна на място с отворена уста в продължение на една безкрайно дълга секунда, после се обърна и хукна нагоре по пътеката. Чу как гумите изсвириха, когато колата напусна пътя и пое след него. Нямаше начин да й избяга.
Помощ! В главата му изплува кошмарната фигура на Сезар Кристо. Тези бяха дошли да го заместят и щяха да го убият. Този път успешно, тъй като Нико Рамирес не беше тук да го спаси.
Той прекоси малката долчинка, след която пътеката продължаваше стръмно нагоре. Машинално съобрази, че разстоянието между дърветата е твърдо малко, за да пропусне кола, и хукна към тях. Подхлъзна се, после спря и се обърна. Колата поднесе и спря преди стеснението.
Да! Имаше шанс! Разстоянието между него и преследвачите му започваше да се увеличава. После вратите с трясък се отвориха и четиримата изскочиха навън. Кабеза видя как тъмните им фигури се понесоха след него и уплашено хлъцна. Пътеката ставаше все по-стръмна. Камбанарията все още се виждаше в сгъстяващия се мрак. Беше съвсем близо, на петдесет-шейсет метра. Може би там щеше да намери укритие. Може би имаше хора. Тези типове едва ли ще посмеят да му сторят нещо пред свидетели, нали?
Силен вик зад гърба му го накара да се обърне. Един от преследвачите беше изгубил равновесие и се търкаляше обратно по стръмния склон. Спря няколко метра по-надолу. Хвана глезена си с две ръце, лицето му беше разкривено от болка. Кабеза се усмихна за миг, но после зърна останалите трима, които решително се катереха нагоре, и усмивката му се стопи. Обърна се и отново затича по пътеката, треперещ от страх.
Внезапен порив на вятъра смъкна кожената шапка от главата му. Господи, скъпоценната му шапка! Но нямаше как да се върне, за да я търси.
Дишаше тежко, тялото му се тресеше. Теренът под краката му стана равен миг преди да се парализира от паниката. Кабеза разбра, че е стигнал върха. Пред очите му изплува огромният силует на църквата, заобиколена от руините на древната крепост. Надеждата му, че там има някой, бързо се стопи. Наоколо цареше дълбока тишина. Нямаше никой друг освен него и четиримата мъже, които искаха да го убият.
Той се понесе през руините към входа на „Иглесия де ла Вила“. Построената през XV в. църква представляваше смесица от различни архитектурни стилове — главно мудехар, готика и ренесанс. Но той не мислеше за тях, докато се насочваше към арката над входа. Почти изкрещя от облекчение, когато тежкият, обкован с метални пирони портал отстъпи пред усилията му. Той прескочи прага и премигна в пълния мрак на празния храм.