— Какво ще кажеш, Нико? — тихичко подхвърли той, без да сваля очи от нападателите.
— Ще кажа майната им! — свирепо изръмжа колумбиецът.
— И аз бих казал същото — кимна Бен. — Писна ми цял ден да стрелят по мен!
После, с едно-единствено плавно движение, което онези насреща изобщо не успяха да регистрират, той бръкна под якето си и напипа дръжката на мушнатия в колана му револвер. Измъкна го и стреля, без да се прицелва.
Когато откри оръжието в едно от чекмеджетата на скрина в Ла Каталина, той предположи, че Нико е спазарил именно него с онзи наркопласьор в Гранада. По-добре да го имам подръка и да не го използвам, отколкото да го нямам, когато ми потрябва, рече си той и го пъхна под колана на джинсите си.
Магнумът с късо дуло, калибър .44, беше по-скапан и очукан дори от онзи колт, с който се беше сдобил в Белфаст. Ако в барабана му не личаха барутните следи от куршумите, с които Нико беше ликвидирал наемния убиец на Серато, той нямаше да повярва, че изобщо може да гръмне. Но сега оръжието изтрещя като гаубица, а от дулото му излетя бял пламък.
Куршумът улучи в гърдите по-близкия от двамата мъже, който политна и се блъсна в другаря си. Ушите на Бен писнаха. Пистолетът изтропа на плочите, а прикаченото към него фенерче се насочи в стената. Другият мъж изгуби равновесие и лъчът на фенерчето му пробяга по стените на църквата. Бен насочи револвера към подскачащата светлина и натисна спусъка. Светът отново изригна във вулканичен грохот. Дървената дръжка на револвера го блъсна с такава сила, сякаш беше получил кроше от боксьор тежка категория. Вторият нападател падна на една страна, претърколи се и замръзна с разперени крайници.
Нямаше смисъл да проверява дали са мъртви. Оръжие, способно да повали едър дивеч на разстояние няколкостотин метра, беше абсолютно смъртоносно за човек, улучен почти от упор. Без да губи време, Бен се стрелна към по-близкия от изпуснатите пистолети, грабна го и освети каменното стълбище. Тъкмо навреме, за да зърне бягащата фигура, която се шмугна в някаква ниша и изчезна.
В барабана на револвера останаха само два патрона. Пистолетът с фенерчето беше рюгер, следователно пълнителят му побираше осем патрона. Бен се наведе и вдигна другия, а след това се обърна с намерението да го подхвърли на Нико. Но колумбиецът се беше свлякъл до стената, свит на две. Кръвта по плочите беше толкова много, че беше трудно да различи неговата от тази на простреляните нападатели. Лицето на Нико беше бяло като платно.
— Пълен си с изненади, а? — с мъка подхвърли той, заковал очи в магнума в ръцете на Бен.
— Какво ли не крият хората в разни чекмеджета — отвърна Бен и с изненада откри, че почти не чува гласа си. Ушите му продължаваха да пищят от оглушителните експлозии. — Налага се да останеш където си, защото не искам да ми припаднеш в ръцете — добави той и насочи фенерчето към каменните стъпала.
— Вече ти казах, че е само драскотина! — гневно отвърна Нико, но цялото му тяло се разтърси. — Адски боли, мамка му!
— Не е лесно да те прострелят — промърмори Бен и тръгна към стълбището.
Вдигна ударника на магнума в дясната си ръка, а рюгерът остана в лявата, изпълнявайки ролята на фенерче. Откритите стъпала се издигаха на петнайсет-двайсет метра покрай стената и свършваха пред тъмната ниша, от която бяха изхвърлили тялото на мъртвия Кабеза. Тя също беше залята с кръв. Цяла локва, изтекла от прерязаното гърло на професора. Явно горкият човек бе направил опит да се скрие от преследвачите си именно там. Окървавеният нож все още лежеше на пода.
Слухът на Бен бавно започваше да се възвръща. Долови забързаните стъпки на двамата мъже нагоре по стълбата. Нямаха друг избор освен камбанарията, към която водеше и друга, по-пряка, но по-стръмна стълба. Бен хукна нагоре по нея. Фенерчетата на враговете им хвърляха подскачащи светли петна по стените. В един момент лъчите им се кръстосаха, а след това се насочиха надолу към него. Тресна изстрел. Куршумът рикошира в каменната стена, острите като бръснарско ножче отломки се забиха в лицето му.
Бен се прицели с двете оръжия едновременно и натисна спусъците. Огромното затворено помещение се разтърси от оглушителния трясък. Единият от мъжете се свлече и тялото му започна да се търкаля надолу по стълбите. Бен отскочи встрани да го пропусне, а след това продължи преследването. Последният оцелял противник стигна горната площадка и изчезна в някакъв тесен страничен коридор.
Секунда по-късно Бен се добра до площадката и без да губи време, пое след беглеца. После рязко спря, озовал се във вътрешността на камбанарията. Леденият вятър, нахлуващ през тесните процепи в каменната стена, разроши косата му и изсуши потта от челото му. Огледа се, но от противника нямаше никаква следа. На фона на тъмните далечни хълмове се очертаваше огромната бронзова камбана, от която висеше дебело въже. Далече долу потрепваха светлинките на Монтефрио.