Ако Биргер и Бенгт Елинсон трябваше да вземат отношение по този въпрос на фолкунгския родов тинг, щяха без особени усилия да счупят ръцете на Карл, колкото и разгорещено да ги размахваше. Пред всички рицари на родовия тинг старческите му идеи щяха да изглеждат точно толкова наивни, колкото и бяха. Повече от половината говорители на тинга лично бяха взели участие в последните две войни срещу датчаните, където конницата бе решила изхода от боя.
Карл Глухия обаче беше прокарал всички тези решения в кралския съвет, а там дори военачалникът Бенгт Елинсон и рицарят Емунд не можеха да се съпротивляват много. Архиепископът и кралят вярваха сляпо на ярла си.
С голяма мъка Биргер стигна до извода, че ако така или иначе му се налагаше да участва във войната, нямаше много смисъл да се опитва да противоречи на глухия старец относно свинската фаланга и други измишльотини. Войната щеше да се води без конници, с дръзки пеши свеи и това беше. Все пак успя да накара ярла да даде съгласието си за прехвърлянето на поне един ескадрон от Форшвик за защита на епископите, а и за да могат да разузнават за врагове на разстояние. Тогава старият ярл се принуди да признае неохотно, че, налагаше ли се да се обикаля и да се набират сведения за позицията на врага и намеренията му, младите бързи конници бяха добре дошли, но трябваше да стоят настрана, щом настанеше време за битка.
Щом чу последната заповед, на Биргер му се наложи здраво да прехапе устна и твърдо да сведе поглед в земята, сякаш се покланяше. Значи кралският ярл беше глупак, при това опасен, тъй като държеше в ръцете си живота на толкова много хора. Нямаше полза нито да се смее, нито да плаче, камо ли да разпалва конфликта наново. Тогава нямаше да пуснат и шестнайсет конника от Форшвик на пътешествието през морето.
И така, Биргер стоеше на носа на един тежко натоварен ханзейски кораб, който мудно се поклащаше напред през Балтийско море на слабия западен вятър. Приготовленията бяха отнели близо година и във всички посоки около кораба, на който се намираше Биргер, се виждаха свеаландски викингски кораби от грабителските походи в стари времена, понесли на борда си четири хиляди мъже. А на тежкия ханзейски кораб в центъра на военната флота пътуваха кралят, архиепископът и епископ Карл от Линшьопинг, шестнайсет бойци от Форшвик и трийсет коня. Ярлът беше на един от викингските кораби пред тях.
Биргер стоеше мрачен и замислен. Оказа се трудно да съберат дори един ескадрон от Форшвик, понеже Бенгт Елинсон чистосърдечно бе разгласил надлъж и нашир какво мислеше за Карл Глухия като главнокомандващ и за войната без кавалерия, свинската фаланга и други щуротии. За тези думи Биргер не можеше да кори рицаря Бенгт, защото самият той споделяше всичките му схващания.
Все пак беше по-лесно да набави кораб, понеже на тръгване за Висбю бе получил щедро количество златни монети от фондовете за война на краля. Не беше открил причини да бъде твърде пазарящ се търговец при покупката на кораба от Ескил Магнусон и наемането на екипажа — приел беше, че повечето злато, вложено в тази война, бе хвърлено на вятъра от самото начало.
Хубавото на пътуването до Висбю обаче бе, че го придружаваше най-малкият му брат Елоф, който според тежката присъда на Ингрид Улва не ставаше за нищо смислено, за разлика от по-големите му братя. Елоф се беше преборил с латинския и философията като всички останали и едва ли беше по-зле с ума от братята си. Само дето не искаше нищо в живота си, не копнееше нито за къща на лагман, нито за владишки жезъл, нито дори за рицарски шпори. Просто се рееше, може би и се окайваше, защото се напиваше до безсъзнание по-често от другите мъже.
Светлият спомен на Биргер от деня, когато заведе брат си Елоф във Висбю, беше как той направо опули очи при вида на улиците, чистите улици с канавки, каменните къщи, църквите и крепостните стени, както и търговския дом на родственика им Ескил. Както Биргер се беше надявал, този нов свят отвори очите на Елоф.
По-мрачният спомен бе как Елоф се напи до припадък в градските таверни още на третата вечер и за малко не го убиха и ограбиха. Биргер се оправдаваше, че все пак бе направил всичко по силите си и за Елоф, и за господаря Ескил. Ако брат му се вземеше в ръце, очакваше го величав живот, изпълнен със значими дела, а това строгата им майка дори не можеше да си представи. Сега вече беше във Висбю и ако предпочетеше бирата и каните с вино, щеше да пропилее голямата възможност, която го чакаше на една ръка разстояние. Такава обаче беше свободната му воля, Биргер не можеше да направи повече, освен да му покаже Висбю и да го накара да остане там колкото му се искаше.