Никъде не се виждаше земя и вълнението на морето беше нежно и приятно на слабия вятър. От време на време обаче някой младеж от Форшвик се качваше на носа и повръщаше, понеже това бе първото пътешествие по море за повечето от тях, ако не се броят кратките преходи по Ветерн и Венерн. Биргер не укоряваше никого — същото се бе случило и с него първите пъти, когато пътува до Любек с търговските кораби на господаря Ескил.
Ако някой видеше Биргер застанал сам горе на носа, загледан неизменно в посоката, където щеше да се покаже страната на езичниците, без съмнение би си помислил, че тук стои нетърпелив воин, очакващ с плам предстоящите събития. Някой благочестив и скромен мъж вероятно би решил, че това е юнкер, изпълнен с желание скоро да изкупи всичките си грехове в живота.
Никое от тези предположения обаче не се и доближаваше до истината. Разбира се, Биргер имаше да размишлява много, но сякаш през цялото време отблъскваше всякакви мисли за войната, която се приближаваше неумолимо с всяко поклащане на вълните. Приятни или неприятни мисли и спомени се смесваха в главата му, всичко друго, но не и задаващата се война.
На борда беше Матеус Маркусян, приятелят му от детството във Форшвик. За разлика от родственика си Йоханес, Матеус бе завършил училището за воини вместо да се обучи за медникар, строител на дъскорезници, ковач на оръжия или пък нещо друго, което можеше да осигури прехраната на онзи, който не притежава земя. Матеус обаче бе воин без имот, при това и без война. Не беше трудно да се разбере защо бе последвал призива на Биргер, въпреки всичките предупреждения на по-възрастните във Форшвик. В този момент той висеше на перилата, сглупил да застане на кърмата, така че вятърът разнасяше повръщаното по кораба.
Не беше трудно за проумяване и това, че Ерик Стенсон, най-възрастният боец от Форшвик на борда, се бе озовал на призива на Биргер. Ерик служеше като учител по боравене с оръжия при Бенгт Елинсон в Имсеборг още от деня, в който се срещнаха на тинга в Аскеберя и Биргер бе помолил за милост и опрощение за Ерик, въпреки че беше опозорил меча си. С това той бе длъжник на Биргер до края на живота си — дълг, който можеше да бъде прибран от кредитора когато му бе угодно. Това стана с военна служба.
Мислите на Биргер пърхаха още по-далеч в бягството си от войната. Откак бе говорил на родовия тинг за първи път, думите му идваха все по-уверено. Беше носил през годините един дар от Бога, без да го открие преди онзи първи път в разпрата между глухия старец Карл, който не беше помислил за опасността от война срещу крал Валдемар, и стареца Фолке, който, слабо просветен в църковните работи, не бе прозрял опасността от анатема. Оттогава обаче тъкмо Биргер се изказваше последен на родовите тингове и обясняваше какво решение трябваше да вземат. И почти винаги ставаше както той кажеше. Всички по-възрастни го сравняваха с Биргер Бруса и това го удовлетворяваше, но и го караше да потръпне. Най-много се радваше обаче, когато говореше пред тихите, заслушани с внимание роднини, а думите му долитаха като лястовици от всички посоки, но все пак кацаха в прави редици на капчука. Това беше животът му, Бог го бе дарил с умението да води роднините си и всичко останало изгуби значение. Освен може би да се върне жив от тази глупава война.
Ето, мисълта му за миг докосна войната, но веднага се хвърли към нещо голямо, красиво и едновременно мъчително. Той бе станал баща на момченце, наречено Грегерс.
Изглеждаше му като чудо, защото бе живял няколко години без да знае и никога нямаше да научи за него, ако Божията майка не бе насочвала стъпките му. Когато обаче замина на север към долината на Меларен на трудната си мисия да намери шестнайсет благосклонни мъже от Форшвик, той пристигна в едно стопанство на име Сунд, собственост на рода на Улв. Както беше свикнал само от далеч да показва фолкунгския си щит, за да го посрещнат и нагостят веднага, този път му се стори чудно колко несигурно му говореха стопаните — не тегнеше вражда между Фолкунгите и рода Улв. Някой от синовете в къщата бе изсъскал към него думи, които той не дочу, а и никога не се повториха, понеже стопанинът с бой бе изгонил собствения си син на двора, като го гълчеше и кореше.
Всички тайни погледи към него и дългите мигове неловко мълчание скоро го накараха да съжали, задето не бе останал да спи в гората, както си беше свикнал. Вече беше твърде късно, щеше да опозори къщата, ако си тръгнеше посред нощ. Затова помоли за разрешение да се оттегли в постелята с кожени завивки, тъй като го чакаше дълъг път на следващия ден. Тогава никой не го насили с още бира.