През нощта при него се промъкна млада робиня от къщата. Първо той я отблъсна грубо, понеже не бе в подходящото настроение за подобни забавления. Скоро съжали и като се замисли, осъзна, че младото женско тяло щеше да бъде значително по-добра компания от мрачните размишления. И така, когато тя се промъкна обратно при него, той веднага я грабна и рязко свали ризата й. Тя обаче зарита и се задърпа най-упорито. Щом Биргер я остави, тя побърза да му прошепне, че ако я желае, може би ще се разберат, но е там, за да му разкаже нещо, което той вероятно не знае. Тогава Биргер, без да се бави, й върна дрехата и я покани да каже това, за което бе дошла. Тя надяна ризата си през главата без свян, докато разказваше, че в една колиба извън стопанството живееше най-голямата дъщеря Сигни, опозорила рода Улв, понеже бе родила копеле. Сега живееше там, отхвърлена с детето си, и хората си шушукаха, че баща й я бил с камшика, докато признала кой е виновникът — името му било Биргер Магнусон от Улвоса. Тогава отчаянието на стопанина се удвоило, тъй като не можел да си отмъсти на Фолкунг и оставал без възмездие. А да убие дъщеря си и по този начин да възвърне честта си, нямал сили. Затова и Сигни, и копелето получили правото да живеят, без обаче да се показват в стопанството. Детето се казвало Грегерс, но не било кръщавано в църква.
Щом чу този разказ, Биргер се почувства като жегнат с огън и залят с кофа леденостудена вода. Облече се бързо, изрови няколко сребърни монети за младата робиня, която първо го разбра погрешно и отново свали ризата си. Той й заповяда веднага да се облече и вместо това да му покаже пътя до къщата, където бяха Сигни и синът й Грегерс. Тогава тя се разкая и каза, че не смее, понеже това би означавало да издаде срама на дома. Да, бащата на Сигни не я бе убил, но той със сигурност ще обезглави онзи роб, който посмее да се противопостави на думите му и да разголи позора му пред чужди мъже.
Биргер овладя нетърпението си и благо попита за името й. Тя обясни, че я зовяха с различни обидни думи, но най-често Сала. Той я погали по главата, за да я успокои, и обеща на следващия ден да я откупи, за да не я сполети никакво зло. Това обаче не облекчи страха й и тя отново се завайка, че стопанинът може би няма да се съгласи да я продаде, понеже си има причина да я задържи, но тя изобщо не иска да я сподели. Биргер й отговори кратко, че не може по-подробно да обясни на една робиня как и защо, но въпреки това е способен да й обещае, че ще направи на стопанина предложение, което трудно би отхвърлил.
Ето как Биргер срещна Сигни за първи път след нощта на младежите в Агнесхюс. Косата й бе сплъстена, дрехите й — като на робиня, а очите й изпълваше силен страх. Вътре в тясната колиба беше тъмно, в огнището тлееше съвсем слаба жарава и отне време да запали светлина, докато Сигни се луташе като сплашен плъх и говореше за грях и наказание сякаш бълнуваше. Когато Биргер разпали огнището и освен това намери няколко клечки със смола, той я хвана и обгърна лицето й с ръце, нежно и все пак строго, застави я да седне до него на светлината от огъня и смолените пръчки.
— Аз съм Биргер Магнусон — обясни той. — Навън чака робинята Сала, тъкмо тя ми показа къде си. Тя твърди, че си родила мой син, вярно ли е?
Нямаше нужда Сигни да отговаря на въпроса му, защото нещо се размърда в леглото зад нея и едно сънено момченце вдигна любопитни очи, забеляза Биргер и веднага скочи в обятията му. Биргер никога не бе изненадван така от неочаквана атака.
— Той дойде! Той дойде! — смееше се момченцето. — Мама винаги е казвала, че ще дойде, могъщият ми баща от чужда страна!
Тогава Биргер прегърна детето с двете си ръце и дълго го притиска, преди да съумее да каже нещо. После взе една смолена пръчка и освети лицето на момченцето, приближи и своето, за да могат да се видят ясно. А и за да се познаят. Детето имаше черна коса с червеникав блясък, точно както можеше да си помисли човек — наполовина от Биргер и наполовина от Сигни с нейната черна коса, имаше и кафявите очи на Биргер, не сини като на майка си.
— Казаха ми, че те наричат Грегерс? — прошепна Биргер на момченцето. — Това ли е името ти?
— Да, а твоето е Биргер — отвърна детето безстрашно.
— Не се казва твоето име, а вашето, когато човек говори на баща си — поправи го Биргер шеговито и в същия миг се усмихна на Сигни, която седеше до тях и хапеше устни, все още с подивял поглед.