Сигни щеше да получи собствено стопанство при първия удобен повод, ако такава беше волята й, в Западна или Източна Готаланд, което щеше да бъде най-лесно, но пък можеше и горе на север от горите, ако предпочиташе така. Дотук всичко беше наред.
Когато обаче една вечер след много бира само Биргер и Ингрид Улва бяха останали в залата и той предпазливо отвори дума, че вероятно би трябвало да направи Сигни своя жена, майка му изведнъж и също толкова изненадващо се разгневи страшно. Едно беше да попадне на извънбрачен син, всеки мъж трябваше да се погрижи за това заради честта си, и той го бе направил. Но след това задължение, което все пак бе доста приятно, понеже малкият Грегерс изглеждаше будно и добро дете, нямаше причина да мисли дори за една стъпка по-нататък. Никаква Сигни от северните земи и никакъв род на Улв — и дума не можеше да става. Подобни думи вбесяваха Ингрид Улва, защото през цялото време си мислеше, че Биргер бе разбрал всичките тези очевидни неща. Какви държанки си имаше, на нея й беше едва ли не все едно, макар че тази Сигни беше и умна, и очарователна, което правеше всичко по-лесно от обикновено.
Друго беше обаче, когато настъпеше време за брачното ложе. По този път скоро щеше да мине братът на Биргер, Ескил. Негова съпруга нямаше да стане някоя мила, малка Сигни, а госпожа Кристин, вдовицата на норвежкия ярл Хокан Галин, която имаше седемнайсетгодишен син на име Кнут. Ескил наистина се бе подчинил на майчината си воля, без изобщо да протестира, тъй като осъзнаваше колко важно бе да се свърже подобна връзка не само с могъщи норвежци, но още повече с Ериковия род. Кристин беше внучка на крал свети Ерик. В деня, когато Биргер тръгнеше към брачното ложе, щеше да стане същото. Тогава значение щеше да има само едно нещо и това бе властта.
Свеаландската военна флота стигна естонския бряг при големите острови Дагьо и Йосел далеч преди кралския ханзейски кораб с Юхан Младия, архиепископ Валерий, епископ Карл от Линшьопинг и конниците от Форшвик. Свеите обаче нямаха нито търпение, нито причини да чакат дълго някакви си високопоставени господа, преди да влязат в бой.
Водачът им ги бе отвел в една земя на име Роталия и на брега, където слязоха, имаше старо дървено укрепление, наречено Леал. Защитниците му не бяха силни и скоро свеите бяха нароили стените от всички страни.
Когато кралският кораб пристигна на следващия ден, битката вече беше свършила, земята — осеяна с трупове, които още не бяха отнесени, а крепостта — плячкосана до последния сребърник.
При тази гледка архиепископ Валерий отначало съвсем се отчая, понеже се уплаши, че всички езичници вече са избити. Настроението му обаче веднага се промени, когато научи от победителя в сражението, ярл Карл Глухия, че имаше множество вързани пленници, взети, понеже ако съдеха по дрехите им, това вероятно бяха хора, способни да се откупят. Довлякоха на брега купел от кораба и го оставиха пред крепостта. Доведоха един завързан роталианец, който риташе и ругаеше бясно.
Биргер беше тръгнал да води форшвикските коне в обора на укреплението, но се спря при архиепископа и купела му, понеже му се стори, че се канеха да изнесат някакво особено представление.
Езичникът, когото заведоха при Валерий, очевидно не се боеше нито от смъртта, нито от кръщенето, и изглеждаше значително по-разгневен, отколкото уплашен. Ясно бе, че не искаше да го покръстват, и че думите, които струяха от устата му на неговия неразбираем език, без съмнение нямаха място на християнска церемония. Той се мяташе диво и въртеше глава, за да избегне покръстването. Двама силни свеи обаче го държаха здраво и натискаха главата му в купела. Валерий изля малко вода върху дърпащия се езичник, когото после отведоха, а той ревеше и буйстваше, докато архиепископът с протегнати към небето ръце сякаш изпадна в екстаз и задърдори несвързано как Бог най-сетне бе изпълнил голямото си обещание да опрости всички грехове в този живот, независимо дали включваха неподчинение на Светия престол или дори убийство на крал. Скоро Валерий се свлече в немощ и се наложи да го отнесат в крепостта с щастлива усмивка на устните, поради което този ден нямаше повече кръщавки.
Тази врява обаче дотегна бързо на двамата воини от Упланд, които отведоха крещящия и буйстващ новопокръстен. Единият извади меча си и му отсече главата, избърса оръжието и заключи, че езикът на човек наистина може да му коства главата.
Тъй като някои от естонските водачи изглеждаха по-ужасени от нормалното, Биргер отиде при тях и ги попита дали знаеха за какво покръстеният и обезглавен бе говорил така безстрашно и яростно. Отговорът, който получи, беше и ясен, и мрачен. Неохотата на покръстения произтичаше от това, че той вече беше християнин и смяташе, че е греховно да бъде покръстван втори път. Всички мъже, които лежаха мъртви около крепостта, и които сега събличаха и ограбваха, преди да ги отнесат на кладата за трупове, също бяха християни. Затова не бяха очаквали зло при вида на поредната чуждестранна войска, слязла на брега с Христовия знак, и бяха осъзнали твърде късно, че се налага да се отбраняват на живот и смърт срещу братята си по вяра.