Но това, което рицарите на меча имаха да кажат, не внесе радост сред новопристигналите кръстоносци. Накратко, той твърдеше, че тъй като не бяха останали живи езичници за спасение, нито пък земя за завоюване без датският крал на север и Братството на меча на юг да се противопоставят, със сигурно смелите братя от запад щяха да постъпят най-добре и най-разумно, ако незабавно си съберяха багажа и се върнеха у дома. Освен това силните разбойнически банди, които се подвизаваха на Йосел, представляваха голяма заплаха, още повече, че християнските приятели от запад разполагаха само с шестнайсет конника за защита.
Тук Биргер се въздържа да преведе дума по дума възраженията на Карл Глухия за свинската фаланга и бойния устрем на скандинавците. Не само защото думата свинска фаланга му се стори невъзможна на латински. Имаше начин да я каже, но тогава слушателят щеше да прихне в неудържим смях.
Брат Арминус и рицарите му не останаха за през нощта, тъй като бързаха да се върнат в Рига. Преди обаче да остави чудноватата армия кръстоносци в Леал, той старателно си записа указанията на Биргер как рицарите на меча биха могли да си купят по-добри бойни ръкавици и други предпазни елементи. Тръгна си от лагера на свеоните с много смесени чувства, понеже всеки можеше да види, че тези мъже бяха загубени в битка. Все пак му се струваше, че е било съзнателна стратегия да поведат само един ескадрон конници — така бе разбрал от младия Биргерус Готски. Затрудняваше се да проумее как беше възможно такъв умен млад рицар като този Биргерус да принадлежи към подобен варварски народ. Имаше нещо, което изобщо не беше наред.
Карл Юхан Младия скоро се отегчи от кръстоносния си поход. И не беше сам. Викингските кораби от Свеаланд тръгнаха да се връщат още на втората седмица. От гледна точка на свеите най-големият недостатък на този кръстоносен поход беше липсата на врагове, а оттам и никакво плячкосване. Епископ Карл също гледаше с критично око на това, че нямаше никакви езичници за покръстване, изглежда всички бяха или избити, или християни.
При това командващите войската не се зарадваха особено да посрещнат датските пратеници от Ревал, които скоро се явиха и съобщиха най-безцеремонно, че щяха строго да следят всяко навлизане в земите на половин ден път на север, защото всички те принадлежаха на Дания и крал Валдемар. Освен това крал Валдемар бе поръчал да им предадат, че изобщо не смяташе Юхан Сверкершон за законен крал, а просто за един подлец и интригант, подтикнат от грешни духовници да заеме мястото на Ерик Ериксон — племенника на крал Валдемар.
Датските пратеници показаха всячески, че говорят от името на една велика сила и никак не се свеняха и от най-грозните обиди, които предаваха. Крал Юхан Младия обаче се разяри, като чу тези датчани да го хулят на собствения му език, а може би и това беше целта. Той заповяда незабавно да им отсекат главите и да ги изпратят в чувал на наглия Валдемар. Карл Глухия и Валерий, който вече се бе посъвзел и не изглеждаше чак толкова луд, много се изплашиха от това, разубеждаваха го най-решително, молеха датските вестители за извинение и се надяваха да се помирят на една приятна вечеря. Датските рицари не дадоха и дума да се каже за такова нещо, а пожелаха веднага да се върнат в Ревал, за предпочитане с главите на раменете си.
Вече не остана почти нищо от кръстоносния поход на крал Юхан. На него самия му се налагаше незабавно да побегне към къщи. Съобщяха ли на крал Валдемар, че врагът му се намира толкова близо, а освен това е заплашил и да обезглави пратениците му, това ставаше повече от достатъчен повод за онзи, който иска война.
Ето защо още на следващия ден натовариха крал Юхан и бълнуващия му архиепископ на един от първите отиващи си викингски кораби. Последната заповед на краля обаче изразяваше желанието му да види Леал укрепен, за да го запазят като опорна точка и завоевание.
Ако сега ярлът имаше благоразумието да запази приличие, а след това да не го е грижа за фантазиите на момченцето крал, всичко щеше да завърши добре, поне в такъв смисъл, че кръстоносният поход бе приключил с малко човешки загуби. Само че Карл Глухия незабавно и самоуверено се нае да прекара зимата тук с петстотин мъже. Тогава архиепископ Валерий заповяда епископ Карл от Линшьопинг да остане, за да може да покръсти някой залутан насам езичник, какъвто може би щеше да се появи. Самият архиепископ пък бе убеден, че е покръстил единствения намерен езичник, а с това беше и единственият мъж на този кръстоносен поход, който засега бе изпълнил божествената си задача, следователно и единственият освободен от всичките си грехове.