На самия Биргер никак не му се оставаше и през зимата на този безсмислен кръстоносен поход срещу християни. Но както Карл Глухия, най-сетне започнал да осъзнава колко опасно се беше стопила военната му сила, по всяка вероятност с множеството измъкващи се викингски кораби, така и братът на Биргер, епископ Карл, успяха да склонят Биргер да остане заедно с конниците от Форшвик. По този начин най-малкото щяха да бъдат предупредени, ако разбойници наближаха крепостта.
Целият месец юли беше монотонен, изпълнен с усилен труд. Петстотинте останали мъже трябваше да работят здраво и да пролеят много пот, за да подсилят старото дървено укрепление, което според Биргер не би удържало и няколко часа, ако го нападнеше чужда войска. Освен това лятната жега изсушаваше всичкия дървен материал и имаше опасност да се запали, а и двата кладенеца в двора на крепостта пресъхваха.
Враговете на остров Йосел сякаш бяха очаквали всичко това и благодаряха на идолите си за всеки нов ден с изгарящо слънце, докато сметнаха момента за назрял. Неочаквано в нощта на 18 август пристигнаха в големи количества по море и скоро обградиха крепостта като една-единствена голяма, ревяща и рояща се пасмина. Изглежда бяха няколко хиляди мъже.
Сега първата мисъл на Карл Глухия беше да наизлязат и веднага да направят свинска фаланга. За съжаление, най-умелите свеаландски воини, които разбираха от това изкуство, отдавна се бяха върнали у дома с малкото придобита плячка. Докато ярлът седеше с голяма чаша бира и мислеше, Биргер заведе брат си, епископ Карл, горе на защитната стена и посочи към ужасяващата тълпа, изричайки горчивите думи, че ако епископът беше търсил само езичници в името Божие, очевидно ги има в изобилие. Макар че изглеждаха склонни да бъдат покръстени точно колкото онзи първи християнин, върху когото се беше нахвърлил Валерий, а после му бе отсякъл главата. Карл отвърна, че двама братя не бива да се шегуват така грубо, изправени пред смъртна заплаха, а по-скоро трябва да се молят в опит да приемат утехата, че онзи, който загине за Христовото дело на кръстоносен поход, все пак печели блаженство. Биргер остана засрамено безмълвен пред тази наивна набожност, понеже той самият далеч не изгаряше от желание да пропилява живота си в битка с тези твърде многобройни разбойници. Проклинаше благородството си, задето е останал и пожертвал не само собствения си живот, а и цял ескадрон бойци от Форшвик и трийсет коня. И за миг не се съмняваше как щеше да завърши това сражение. Навън езичниците се бяха хванали да строят катапулти и балисти, и както носеха дърва и смола, не беше никак чудно какво бяха намислили. Скоро над крепостта щеше да завали огън. За това обаче той не спомена нищо на своя смирено молещ се брат.
Когато Карл Глухия се намисли долу в залата на дървеното укрепление, взе единственото си разумно решение през целия този кръстоносен поход. Той повика при себе си Биргер и го попита колко време щеше да отнеме да доведат помощ от датчаните в Ревал или Братството на меча в Рига, и дали бе възможно за конниците да си проправят път навън през тази ревяща езическа стена от плът.
Последният въпрос беше най-лесният. Биргер обясни, че ескадрон тежковъоръжени конници от Форшвик щеше да загуби най-много един или двама при опит за излизане.
След това оставаше по-трудното. Датчаните в Ревал бяха по-близо, щеше да отнеме по-малко от ден да стигнат дотам. Щяха да достигнат рицарите на меча след един ден и половин нощ езда. Следователно всичките шестнайсет бойци от Форшвик трябваше да се измъкнат заедно с излишните коне, след това да се разделят и да се отправят за помощ и в двете посоки. Що се отнасяше до готовността за подкрепа на християнските им събратя, Биргер предполагаше, че рицарите на меча не биха желали да пропуснат възможността за решаваща схватка с разбойническата пасмина от Йосел. Опреше ли до състраданието на крал Валдемар към воини, които служеха на мразен от него крал — Юхан, получил короната вместо Ерик Ериксон — то Биргер бе по-склонен да си мисли, че отговорът горе в Ревал щеше да бъде едно студено "не". Разбира се, не можеше да бъде сигурен. Все пак съществуваше вероятност крал Валдемар да се възползва по-скоро от възможността да извоюва победа над езичници, отколкото от изгодата да паднат воини, които служат на неговия враг.