Добре е все пак да се опита и на двете места, отбеляза Карл Глухия сурово и попита още колко дълго ще му се наложи да държи крепостта, преди да се надява на подкрепление. Биргер отговори, че ако водата стигне да гасят дъските три дни, ще има шанс за спасение. Още сега трябваше да направят всичко, за да са подготвени за пожар — да мокрят сухото дърво и да разчистят всичкия дървен материал, който би могъл да се подпали. Карл Глухия кимна мрачно и се прекръсти.
Направиха пробива само след час, понеже нямаше време за губене. Когато тежките порти се разтвориха със скърцане, откъм голямата тълпа езичници навън се разнесоха ликуващи викове и те се втурнаха от всички посоки с брадви и копия, вдигнати над главите си. Най-напред ги посрещна дъжд от стрели откъм бойниците на крепостта зад дървените ограждения, но след това ги изплаши повече тропотът на конски копита, който ги принуди да се обърнат и разбягат във всички посоки.
Биргер, воините му и всичките им не впрегнати коне профучаха в бесен галоп през вражеската войска, изчезнаха в облак прах и оставиха след себе си широка пътека от кръв и смърт.
Карл Глухия стоеше горе на бойницата, ужасен от гледката. Не защото изпитваше и най-малкото съчувствие към множеството крещящи, умиращи и кървящи езичници пред стените. Причината беше това, което тъкмо сега, може би в последния ден от живота си, но във всеки случай твърде, твърде късно, той видя ясно като бял ден. Беше сгрешил. Сто воини от Форшвик щяха да изколят цялата вражеска войска точно толкова лесно, колкото сега Биргер и шестнайсетте му конника се бяха врязали в нея, без да оставят след себе си и един ранен или мъртъв роднина.
Четири дни по-късно Биргер и осем конници от Форшвик се върнаха заедно с брат Арминус начело на сто от рицарите на меча. Още от далеч осъзнаха, че са закъснели. Крепостта бе опожарена, жива душа не се виждаше наоколо.
Биргер откри брат си Карл гол, обезглавен и позорно осакатен. Поне предполагаше, че това е брат му, понеже голите трупове би трябвало да са на онези, които носеха скъпи дрехи.
Братството на меча първо прочете молитва. След това половината свалиха доспехите си и се заловиха с християнското задължение да погребат убитите, докато другата половина тръгна да претърси околностите, за да не станат жертва на още една изненадваща атака. Не беше лесно да обгрижат мъртвите, понеже в руините на крепостта бяха останали малко сечива, а петстотин трупа не можеха да получат отделни гробове. Започнаха да събират полуизгорели останки от укреплението за една огромна клада.
Няколко от патрулиращите рицари откриха стотина глави, набучени на колове в една дъбрава близо до крепостта. Бяха наредени в кръг, а в средата беше горял жертвен огън. Сред поруганите Биргер намери главите на Карл Глухия и на брат си.
Беше времето на летните жеги, не можеха и да си помислят за опит да върнат мъртвите у дома в осветена земя и гробовете на предците им. Все пак помогнаха на Биргер да издращи един гроб с наострени колове като единствено сечиво за копаене, там положи тленните останки на брат си и Карл Глухия, и старателно отбеляза мястото.
Работата, свързана с мъртвите, отне два дни, а пепелта и побелелите кости след голямата погребална клада спуснаха от една издадена скала в морето под съпровода на молитви и благословии. Осемте конника от Форшвик, тръгнали към крал Валдемар в Ревал след пробива, когато се бяха разделили на две групи, така и не се върнаха — нито със, нито без датски воини и щеше да измине много време, преди Биргер да узнае какво им се е случило.
На път обратно за Рига и крепостта на Братството на меча, конниците от Форшвик и водачът им Биргер яздеха настрана, с наведени глави, тъй като не само бяха преживели загубата на роднини, което най-страшно бе засегнало Биргер, а и защото поражението им беше толкова унизително, глупаво и излишно. Ако бяха пристигнали с пълна рицарска армия, ако бяха сто конника, втурнали се от портите на Леал, победата щеше да бъде еднакво сигурна и дарена от Бог, а плячкосващите езичници от Йосел — избити. След това биха могли да завземат острова им, да освободят свеаландските мъже и жени, държани в робство там, и да си вземат обратно плячката, заграбена из Меларен. Всичко това би било постижимо.
Волята на старците обаче беше друга. Ярлът им мечтаеше за войните от минали времена и подвизите от сагите, а архиепископът им искаше само да полее с вода един-единствен езичник, с което целта за него бе постигната. Всички те бяха подмамени в смъртоносен капан от глупостта на тези старци. Кралят беше просто един сополанко, който не разбираше нищо, така че нямаше причина да насочва точно към него нито гнева, нито мъката си.