Рига беше град, който много напомняше на Биргер за Висбю. И тук имаше голямо пристанище и защитни стени, но се строеше и могъща крепост, където беше главната квартира на Братството. Вътре в Рига пък гражданите сякаш гледаха на преминаващите рицари със значително по-голяма почит, отколкото тези във Висбю.
Всички получиха подслон и места за конете вътре в крепостта, а горещо вярващите им братя рицари се отнасяха към тях много гостоприемно. Когато на първия ден се разходиха из крепостта и наблюдаваха бойните упражнения, които съставяха ежедневната работа на рицарите, ако не бяха на бойното поле, те с въодушевление откриха, че това бяха същите упражнения, с каквито те самите бяха израснали във Форшвик.
Ерик Стенсон, най-възрастният в ескадрона, и Скуле Йермундсон — най-младият, така се увлякоха от видяното, че скоро попитаха брат Арминус дали биха им оказали милостта да ги приемат в светото братство и да дадат обетите. Ерик Стенсон разказа, че е извършил много грехове в живота си и искаше да ги изкупи, а ако бе възможно да го стори с единственото умение, което притежаваше и освен това беше причина за греховете му, така би било най-добре. Казваше, че за спасението на душата си е готов без колебание да се обрече на бедност, послушание и целомъдрие и да стане един от братята при рицарите на меча. Какво бе хрумнало на младия Скуле, не бе съвсем ясно.
Брат Арминус говори дълго и сериозно с кандидатите, преди да се увери, че и двамата наистина носеха призванието и не бяха прости авантюристи. След това потърси Биргер и се допита за родовата им принадлежност. За да бъдат повишени в братя сред рицарите на меча, и двамата трябваше да бъдат мъже на честта и да произхождат от род със собствен герб. Иначе нямаше как да ги приемат като пълноправни братя рицари, а имаха право само да потърсят служба като сержанти. Биргер неохотно го увери, че и Ерик, и Скуле, би трябвало да се смятат за достатъчно благородни по произход, за да могат да станат рицари според Правилото. Добави с изкривена усмивка, че брат Арминус може би не трябваше да издребнява твърде много с родовата принадлежност, ако считаше, че фолкунгският лъв не е достоен за герб, понеже двамата мъже вече бяха обучени воини на кон, освен това имаха по-добри доспехи и оръжия от изтъкнатите братя в бели плащове. Биргер не одобряваше идеята двама бойци от Форшвик да тръгнат на свещена война срещу езичници в чужда земя, вместо да се върнат и да защитават родината, което все пак беше мисията, станала причина да им разрешат да се обучават във Форшвик десет години. Но ако сега твърдяха искрено, че усещат божествено призвание, собственото съмнение на Биргер не струваше много като възражение.
Може би брат Арминус улови колебанието в очите му и обясни, че двамата кандидати щяха да прекарат няколко дни в молитви и уединение, за да изпитат съвестно призванието си. След това обаче той нямаше да се подвоуми да ги издигне в братя рицари, най-малкото защото вече бяха добри воини, способни веднага да влязат в бой без повече упражнения.
След три дни, когато един достатъчно голям кораб пристигна в пристанището на Рига, брат Арминус реши не само да уреди превоза на Биргер, конете и хората му до Висбю, а и самият той да ги придружи. Намерението зад това негово решение не бе трудно за разгадаване.
Когато се разтовариха във Висбю няколко дни по-късно, Биргер незабавно заведе брат Арминус в търговската къща на господаря Ескил, където ги посрещнаха сърдечно, преди още Ескил да си е изяснил каква голяма сделка предстоеше. Тримата мъже с лекота се спогодиха, когато вече седяха на масата при господаря Ескил и въртяха сделки за бойни ръкавици и предпазни шини за колене и пищяли, както и за врата и главата при конете. Като търговия, споразуменията им бяха грандиозни и за двете страни, понеже братята изглежда имаха безгранични възможности за плащане, дори в злато ако се наложеше, за всичко, което смятаха за полезно в свещената си война. А за рицарите на меча по-добрата защита на ръцете и коленете, както и за конете, струваше почти неограничено количество от светските богатства.
За облекчение на Биргер брат му Елоф се бе грижил за себе си по-добре, отколкото би могъл да се надява. Както си беше свикнал да чете и да мисли на друг език, не на народния, той вече се беше научил да пише и да говори прилично саксонски. Само дето по-голямата част от уроците му бяха преминали в баните на Висбю и из градските таверни, не в канцеларията на господаря Ескил. Биргер се опита да си поговори с него разумно, за да разбере дали наистина се беше отдал сериозно на голямата възможност в живота си, но Елоф имаше странната способност да избягва твърде ясни въпроси, като отговаряше с шеги. Все пак му беше харесало да пътува до Хамбург и Любек, увери го той. С удоволствие щеше да продължи. Биргер обаче подозираше, че това, което го привличаше в тези градове, по-скоро бяха определени греховни занимания, а не сериозните и дребнави служебни разговори със стиснати търговци от Любек. Но не спомена нищо по въпроса, все пак прецени, че Елоф бе на прав път.