На втория ден обаче откъм бързеите Му в бесен галоп дотърча конник с вестта, че кралят бе починал от треска в Нес.
Целият дневен ред за родовия тинг привидно се обърна наопаки, но Биргер се организира толкова бързо при това смъртно известие, че събуди възхищение у роднините си. При тези обстоятелства, обясни той, трябваше да отложат проблема с Йосел за в бъдеще. Най-напред важно бе едно дребно нещо — достойно много Фолкунги да изпратят крал Юхан до родовия му гроб в манастира Алвастра. Това не беше трудно за уреждане, понеже по случайност най-знатните представители на рода в момента бяха събрани на едно място.
След това обаче дойде ред на големия въпрос. Каква позиция щяха да заемат относно избора на нов крал? Тук, на този тинг, присъстваше реалната власт в кралството. Тук, в тази зала на Биелбо, щеше да се реши бъдещото щастие и благоденствие. Затова никой нямаше да напусне Биелбо, преди Фолкунгите да са взели решението си. С тези думи той седна и остави роднините си да говорят.
Както и бе предполагал, скоро стана така, че родовият тинг се раздели на две групи, едната половина смяташе, че вече е дошло време Фолкунгите да заграбят цялата власт в кралството, за да не може никой да им се опре. Другата половина говорители бяха на мнение, че би трябвало да направят това, което вероятно беше правилно още предишния път — да застанат до роднините си от рода на Ерик.
Разпрата стана голяма, особено когато онези, които предлагаха да доведат Ерик Ериксон от Дания, поискаха отговор от другите, които пък настояваха Фолкунгите да вземат цялата власт веднъж завинаги. Че кой Фолкунг беше техният претендент за престола?
На това място скоро споменаха името на Биргер, но той остана безучастен. Както и очакваше, Улф Фаси се разяри и заговори с грандиозни думи за измяна и чест, и за стари връзки между Фолкунги и Ерикови потомци, като получи подкрепа от рицаря Сигурд, който с просълзени очи разказа как той и брат му Одвар били посветени в рицарството от Ерик Кнутсон в най-черния и труден момент за кралството.
Биргер остави кавгата между двете страни да се уталожи, преди той самият да вземе думата. Първо разказа накратко и благородно колко недостоен беше за кралската корона. С това беше показал и колко трудно бе в този момент за Фолкунгите да изберат кандидат, с когото всички да са съгласни. А за него единството на Фолкунгите беше по-важно от кралската корона.
Те обаче можеха отново да заздравят връзките си с Ериковците, продължи той. Но съвсем не от благородство, или защото някои, както и той самият, бяха получили златните си шпори от потомък на Ерик, а понеже така бе най-добре за цялото кралство. Ако някой от рода на Ерик носи кралската корона, независимо кой точно, той ще е гол и беззащитен без подкрепата на Фолкунгите, все едно дали е едно дете или Кнут Холмгейрсон. Ето защо да изберат детето Ерик Ериксон за нов крал и за още един дълъг период да спасят кралството от най-голямото зло — война между родственици.
И все пак всички, които имат синове или дъщери в зряла възраст трябва да се стараят да ги оженят за Ерикови потомци. Ако постъпят така, скоро властта и кралската корона ще бъдат окупирани единствено от Фолкунги, просто трябва да се обмисли и предвиди всичко.
Така накрая ще имат възможност да завземат цялата власт в кралството, без да пролеят и капка кръв. Това беше последната дума на родовия ярл и цялото му мнение.
Фолкунгите дълго мислиха мълчаливо. Старецът Фолке, който сега отново беше кралски ярл, пръв от всички извади меча си и удари плоската му страна в дебелата дъбова маса. Скоро настана голяма врява — според добрия стар обичай роднините показаха съгласието си по същия начин. Накрая Биргер откачи от стената над стола си меча на Арн Магнусон, извади го бавно, за да могат всички с благоговение да разгледат свещения рунически надпис в злато, и тежко го удари в масата.
Фолкунгите бяха постигнали съгласие. Бяха направили и още една крачка към властта. Без да пролеят и капчица кръв.
Ерик Ериксон беше хилаво шестгодишно дете, когато пристигна в кралството си. Говореше се, че някоя слугиня в датския кралски двор го бе изтървала на каменния под, понеже беше съвсем крехък и след случилото се бе останал малко крив и куц. Придружаваше го неговият учител и възпитател Еренгисле Виг, защото при цялото нещастие, сполетяло малкия, наскоро той беше загубил и майка си, също както и баща си. Защо и как бе починала кралица Рикиса, и тя на младини, не знаеше никой.
Сега всичко премина както Фолкунгите отдавна бяха определили на собствения си родов тинг. Старият Фолке стана кралски ярл, Бенгт Елинсон — военачалник, а синът на Улвхилде, Емунд Юнсон, запази мястото си в кралския съвет. Не беше учудващо и че Кнут Холмгейрсон, старият другар на Биргер, също получи място в съвета, както и че той избра един свой роднина на име Кнут Кристинсон за същата чест. Единствената неприятност беше, че епископите под ръководството на новия архиепископ Улоф Басатьомер определиха за кралски секретар пухтящата планина от сланина — епископ Бенгт от Скара. С това Фолкунгите загубиха източника си на информация, с когото разполагаха за кратко, докато братът на Биргер, Карл от Линшьопинг, имаше задачата да изготвя всички писания на краля и да отговаря на чуждите.