Биргер благородно отклони предложението той също да получи място в кралския съвет. Имаше си няколко причини. Едната беше, че не му се искаше да рискува приятелството си с Кнут Холмгейрсон. Макар да не се бяха виждали от години, те все още бяха сърдечни приятели. Биргер обаче имаше силното чувство, че беше най-добре, а и най-сигурно да не подлага старата дружба на изпитание. Основателно предполагаше, че той и Кнут трудно биха се спогодили по въпрос за търговия, власт или война. Наистина не беше забравил думите на покойния крал Ерик, че вражда между него и Кнут би могла да срине благоденствието на цялото кралство.
Освен това той беше родов ярл на Фолкунгите. Така разполагаше с повече власт от кралския ярл и военачалника взети заедно, защото и двамата трябваше да се подчиняват на онова, което им заповяда на родов тинг. Биргер беше убеден, че същинската власт, властта на Фолкунгите, изисква повече внимание и работа, отколкото лустросаното влияние в съвета на детето крал. А и си имаше една неоскубана гъска, с която сега смяташе да се заеме с цялото си усърдие. Фолкунгите още не бяха отмъстили за смъртта на брат му и чичо му при Леал.
Работата стана още по-неотложна през това лято на коронацията — 1224 г. — защото разбойническа флота от изток за пореден път вилня жестоко из Меларен и уби не само свеи, но също така и трима Фолкунги в собствените им стопанства. Вече беше време за мъст. А Фолкунгите стояха зад Биргер като един, лесно щеше да събере повече от сто конника, които да го последват. Моментът сега беше още по-подходящ, защото в кралството цареше единство и една голяма войска Фолкунги можеше да отпътува за чужда страна, без да се страхува, че ще се завърне при опожарени стопанства.
Същото това лято бавно, но сигурно пренесоха десет ескадрона конници на Форшвик от Сьодершопинг до Висбю и оттам с по-голям кораб — до Рига. Сред по-възрастните бяха както Бенгт Елинсон с трийсет и двама мъже от Имсеборг и Емунд Юнсон с ескадрон от Улвсхейм, така и Матеус Маркусян от Форшвик. На Биргер му беше мъчно, че рицарят Сигурд и брат му Одвар бяха отказали да се присъединят с думите, че далеч не изгарят от желание да се поставят под командването на Биргер. Все пак бяха допринесли с четири ескадрона от Лена и Форшвик.
Парите за война Фолкунгите взеха от Арнес и Форшвик, а сред най-младите конници беше Кнут Торгилсон от Арнес, внукът на господаря Ескил, който не смяташе да става търговец. Биргер го направи свой собствен confanonier, което не само бе чест, но и най-защитената позиция в конната войска. Твърдеше се, че знаменосецът умира последен.
Господарят в крепостта на Братството на меча в Рига, брат Арминус, отначало показа известна неохота, когато започнаха да разтоварват на пристанището първите групи конници от варварските земи на запад. Скоро обаче се оказа, че тези мъже пристигаха със същите доспехи, каквито рицарите на меча бяха получили с цената на значително количество злато, а и младият му приятел Биргерус Готски дойде още в началото.
Първия път, когато се събраха на вечеря Биргер, брат Арминус и Бенгт Елинсон, който владееше църковния език що-годе добре, разговорът потръгна някак мудно. Братството на меча имаше доста премеждия на юг с дивите литовци и не беше успяло да посвети много време на онова, което в сравнение с тях бе просто едно малко, дразнещо камъче в обувката на войната — разбойническата банда на Йосел.
Биргер обясни, че той също е имал много дела за уреждане през последните години, но разбойниците от Йосел отново бяха върлували из Меларен на няколко пъти и вече не можеше да става дума за друго, освен да ги накажат — със или без Братството на меча. Ако ледът през зимата не станеше достатъчно здрав, за да издържи войска конници чак до Йосел, той щеше да изчака до пролетта, да въоръжи голямо количество по-малки кораби и да откара с тях Фолкунгите си при първа възможност. Стъпеха ли на сушата десет ескадрона, останалото не беше кой знае какво. Трудното беше, разбира се, пренасянето.