Още от следващия ден рицарите на меча и Фолкунгите тръгнаха от двор на двор. Със себе си теглеха шейни, за да товарят освободени и вещи, както и облечени в зелено монаси, на които все пак не бе разрешено да започват покръстването си, преди да изпълнят другите задачи.
Никоя войска, тръгнала на подобна мисия, не бе по-малка от четири ескадрона, а това означаваше, че всякаква съпротива се оказваше безсмислена.
Първо обграждаха стопанството, в което пристигнеха, а конници търсеха в снега следи от бегълци, за да могат да ги върнат заедно с вещите, с които бяха опитали да се измъкнат. После рицарите на меча стояха настрана и оставяха Фолкунгите първи да свършат задълженията си.
Тогава Фолкунгите събираха всички на двора — и роби, и стопани. След това питаха на висок глас дали сред робите имаше свеи, готи или норвежци, или пък други мъже и жени от Скандинавия. Почти винаги се намираха такива.
Освободените пристъпваха напред, като разплакани редяха хвалебствия както към Бог, така и към Фолкунгите, но първо си взимаха от по-топлите дрехи на предишните си собственици. Тогава ги питаха кой се е отнасял жестоко с тях. Посочените биваха обезглавявани — и мъже, и жени, но първо изтръгваха от тях каква плячка от чужди страни са скрили. Освободените много помагаха за това и често успяваха да изнесат какви ли не вещи, които след това трупаха в шейните на Фолкунгите.
Само че и те, и рицарите на меча бяха внимателни с тази задача. Щяха да върнат онези вещи, които имаха собственици в родните земи, но единствено тях, защото не идваха като грабители, а целта на мъжете бе спасението на души и освобождаването на роби. След като сортираха и опаковаха вещите, положеха обезглавените на погребална клада, а спасените натовареха на шейните, Фолкунгите бяха готови със своята част от работата. Тогава духовниците пристъпваха напред и започваха да кръщават в повечето случаи доста покорните оцелели, които твърдяха, че горещо копнеят за Белия Христос. Някои отделни индивиди, нежелаещи да се покръстят, скоро се озоваваха на погребалната клада.
Този начин да яздят от двор на двор със спасителната задача отне времето чак до пролетта. Когато ледовете се стопиха и бягството по море отново стана възможно, всички живи на Йосел вече бяха покръстени. Освободиха повече от хиляда свеаландски роби, а също и много хора от Източна Готаланд, които живееха по брега. Вещите, които успяха да върнат в родината, изпълниха десет ханзейски кораба. От всичко намерено отново Биргер най-много се радваше на ярловия меч на Карл Глухия. Не беше показал особена милост към хората в стопанството, където го откриха.
Стараеше се да се срещне с всеки мъж и всяка жена от Свеаланд, които освобождаваха. Записваше имената им и названията на стопанствата, от които идваха, като изрично подчертаваше, че възвръщането на свободата им е заслуга на него и на Фолкунгите. Както и че може би щеше да настъпи ден, когато той ще ги потърси, вероятно тогава самият той ще бъде в беда и ще има нужда да ги помоли за една малка услуга в отплата. Само това искаше.
Тогава всеки освободен мъж и всяка жена се кълняха, че настъпеше ли този ден, те нямаше да са забравили дълга си към онзи, който ги бе измъкнал от черната бездна на безнадеждността, където бяха живели, докато бяха чули тътена на фолкунгските конници подобно на божествена музика.
Никога повече разбойници от Йосел няма да угнетяват хората от долината на Меларен, съобщи Биргер, когато се върна у дома на очаквания родов тинг в Биелбо. Все пак смяташе, че трябваше да се погрижат през идните години да заключат входа към Меларен понеже на изток живееха непознати народи, които може би искаха да се отправят по същия път, както тези веднъж завинаги сломени грабители от Йосел.
Както и бе обещал, отнесе вкъщи пречистените от огъня кости на брат си и Карл Глухия в две златни сандъчета. Много смятаха, че Улф Карлсон Фаси трябваше да покаже по-голяма благодарност, когато най-сетне успя да види баща си погребан по християнски в благословената земя на Биелбо и получи меча му на ярл от ръката на Биргер. Изглежда обаче той още не бе преодолял това, че Биргер бе станал господар в Биелбо и родов водач вместо самия него.
Архиепископ Улоф Басатьомер, който се стори на Биргер замислен и скромен човек, сам отслужи заупокойната литургия за епископ Карл Магнусон в катедралата на Линшьопинг.
Над страната се спусна време на дълъг мир. Никой не плетеше интриги в кралския Нес, а детето крал бе възпитавано от датските си учители в пълно спокойствие. Новият архиепископ Улоф беше повече от сплашен и никак не мислеше за нови кръстоносни походи на изток. Биргер пък бе спечелил колкото чест, толкова и злато, тъй като за отмъщението срещу Йосел сега говореха много, особено на север в Свеаланд, откъдето бяха повечето освободени.