Никой разбойник, а от тях имаше малко в мирни времена, не смееше и да си помисли да открадне булка на път за сватба на Фолкунги. Всяко сватбено шествие бе обграждано от фолкунгски конници с всяващи страх лица и бляскави брони. Биргер беше дал строгата заповед всяка младоженка от рода им да бъде съпътствана от поне два ескадрона. Заредиха се много сватби между родовете на Фолкунгите и на Ерик през тези мирни години — точно както беше определил родовият водач.
В тези светли времена Биргер най-сетне намери повече време да посещава Сигни. Тя беше получила красиво новопостроено стопанство на брега на езерото Унден, където течеше широк поток. Около двора бяха разчистили парцели ниви, а крайбрежните ливади даваха изобилна паша. Не можеше да се оплаче от богатството в стопанството, но то беше отдалечено, от всички страни го заобикаляха големи гори. Прокараха път от Елярос нататък към западния бряг на Ветерн, така че покрай стопанството минаваха пътници почти всеки ден. Сигни не разполагаше с много мъже за защита, но знамето на Фолкунгите се вееше високо и ясно над стопанството, за да предупреждава всички. Биргер беше казал, че гербът му вероятно ще й носи повече сигурност, отколкото жадни за бира стражи, които само създаваха проблеми.
Той не обичаше да пътува с охрана към Сигни, най-добре беше да бъде сам, понеже животът му с нея не засягаше другиго. При нея беше скромен като всеки друг мъж със съпруга и дете у дома, защото там, навътре в гората, не му се налагаше във всеки един момент да помни, че е ярл на Фолкунгите. Ето защо го обземаше чудно спокойствие всеки път, когато я посещаваше и спеше при нея.
Трудно му беше да се раздели със Сигни и винаги потегляше по-късно от предвиденото, та му се налагаше да язди дълго на лунна светлина или да пренощува в гората. Не се боеше от хора в мрака, понеже никой не беше толкова глупав да доближи мъж с фолкунгския герб — Биргер се бе погрижил да научат надлъж и нашир какво се случваше с всеки, извадил меч срещу Фолкунг. А силите на мрака, които може би съществуваха в дълбоката гора, не бе срещал никога освен с жалка маскировка, всички горски звуци пък му бяха добре познати. Писък на сова бе просто сова, както и любовният рев на елена в септемврийската нощ си беше елен и нищо повече.
Онзи единствен път, когато не всичко щеше да бъде както обикновено на връщане от Сигни, той по навик беше тръгнал твърде късно и по обичай му се наложи да спи една нощ в гората, Биргер лежеше доволен в самотата си до гаснещия огън и в полусън се опитваше възможно най-дълго да задържи спомена за нейните ръце, лице и пъргаво тяло. Беше й обещал да нарисува едно или няколко червени сърца до фолкунгския лъв като свой собствен знак и това щеше да бъде тяхната тайна, техният герб. Невъзможно бе да му стане съпруга, не само заради неодобрението на Ингрид Улва, а защото самият той заповядваше всеки младеж от рода им да сключва брак в името на властта, а не на любовта, тъй като властта и любовта рядко следваха един и същи път. Може би милата Сигни бе разбрала това, а може би не спираше да се надява на чудо.
Преди да заспи, мислите му пърхаха още известно време около сина му Грегерс — вече бе прекарал три години във Форшвик и се беше научил на всичко, което можеше да се очаква за това време. Виждаха се само на големите коледни угощения в Биелбо, където водеха и Сигни, и около светлия Великден, когато всякаква работа спираше във Форшвик. Той самият никога не стъпваше там. Да, беше срещал рицарите Сигурд и Одвар на всяко събрание на Фолкунгите, тъй като се изказваха от името на Лена и Форшвик, но те никога не проявяваха към него друго освен студенина и той се отнасяше с тях по същия начин. Алде не бе виждал от много години, знаеше само, че е родила две дъщери, чиито имена бе забравил.
Зави се по-хубаво с мечата си кожа и дебелото наметало и в топлината скоро засънува неща, които нямаха нищо общо с конници и власт.
Шестима мъже го нападнаха в ранните часове на зората, когато спеше най-дълбоко. Както си лежеше плътно загърнат в първата нощ на мраз тази есен, нямаше много възможност да се отбранява, преди да го завържат за един боров ствол, да разпалят огъня и да започнат да разучават плячката си. Тъй като не го бяха убили веднага, Биргер предположи, че някой враг им бе възложил да го заловят жив и не намери за нужно да си прави труда да спори с тях. Още повече се учуди, когато отвориха багажа му и отначало останаха много доволни от намерените скъпоценности, но скоро се усъмниха, когато обърнаха щита му към огъня и видяха герба на Фолкунгите. От последвалата разпалена свада сред разбойниците, понеже си бяха такива, Биргер разбра, че далеч не преследваха него, а просто плячка. Златният лъв обаче ги бе поставил пред труден избор: бързо да се предадат и да помолят за милост, или да убият Фолкунга и старателно да го заровят или пък да го потопят в най-близкото езеро. Изглежда двама от шестимата мъже имаха повече власт над останалите, които се свиваха като роби щом им заговореха.