На Биргер му беше трудно да се бои за живота си, понеже случката му се струваше твърде неестествена и достойна по-скоро за смях, отколкото за страх. От всички мъже в кралството, които разбойници можеха да открият в гората, тези нещастници се бяха натъкнали на най-неподходящия. Въпреки че Биргер беше завързан и понабит, той изведнъж намери положението си толкова нелепо, че избухна в смях. Кавгата между шестимата разбойници секна на мига и всички се втренчиха в него онемели, а бялото на очите им лъщеше от уплаха в сивата зора.
— Какво може да намира за смешно един вързан мъж на меч разстояние от смъртта? — попита един от мъжете и пристъпи към Биргер, наведе се и го погледна строго в очите, сякаш за да провери дали там не откриваше лудост.
— В такъв случай сме седмина на крачка от смъртта — отговори Биргер бавно. — Затова трябва да подбираме внимателно думите в нашите преговори и да не прибързваме.
— Може би смятаме да те пощадим срещу откуп от роднините ти, затова не те убихме веднага — отвърна гневно другият, а хората му се скупчиха около него и се наведоха, за да чуват по-добре.
— Ние, Фолкунгите, никога не плащаме откуп за своите близки. Затова пък убиваме всеки, вдигнал ръка срещу нас. Ето защо си се поставил в безизходица, разбойнико. Както разбираш, май си единственият, заловил и завързал Фолкунг — отговори Биргер с повече дружелюбен, отколкото заплашителен тон, като че ли обясняваше нещо на дете.
— Какво тогава ще ни предложиш срещу живота си? Какво ще ни дадеш в замяна, ако те пуснем на свобода? — попита разбойникът.
— Единственото, което мога да ви обещая точно в този момент, е бърза и безболезнена смърт — отговори Биргер с широка усмивка, но веднага продължи мисълта си, понеже забеляза физиономиите на останалите, примесили страх и гняв. — Но тъй като разбирам, че не бихте сметнали подобно предложение за щедро, може би се налага да измислим нещо по-добро. Кажи ми името си и ми обясни защо си оставил стопанството и земите си, за да хукнеш по горите, говориш като мъж, роден свободен, не като роб.
— Първо ти ми кажи името си, Фолкунг! — заповяда сприхаво водачът на разбойниците.
— Аз съм Биргер Магнусон от Биелбо, родовият ярл на Фолкунгите. Сега незабавно ме освободете от тези въжета, за да продължим преговорите си по-спокойно — отговори Биргер с усмивка и с ясното съзнание как споменаването на името му щеше да се отрази на злочестите разбойници.
Те се прекръстиха, погледнаха към сивото небе и не мислиха дълго, преди да отрежат ремъците, които пристягаха Биргер. Той се изправи бавно и разтърка китките си, взе безусловно меча си от единия от идиотски зяпащите го мъже и го затъкна на колана си, преди да им направи знак да седнат около огъня. Не каза нищо, а ги изчака да донесат още дърва и да пораздухат въглените.
— Както казах, сега трябва да подбираме внимателно и думите, и мислите си — започна Биргер предпазливо, след като вече бяха седнали в кръг около огъня, който се бе разгорял и пращеше. — Много добре разбирам, че не сте имали намерение да заловите Фолкунг, още по-малко водача на рода. Мога да ви простя тази грешка и да ви обещая снизходителна смърт. Нека обаче видим дали има друг начин да изкупите дълга си към мен. Като начало искам да знам как се казвате, откъде идвате и защо сте избягали в гората.
Двамата водачи бяха братя и се казваха Торгейр и Аунунд. Бяха живели в мир и благоденствие на собствена земя като свободни чифликчии, стопанството им се наричаше Бекафален и се намираше в съседство с чифлика Йевста. Злодей на име Сванте първо бе отвлякъл най-малката дъщеря от Йевста, насилил я да му стане жена, а после се върнал с въоръжени мъже и завзел цялото стопанство. По изключение затворил майката и бащата на булката в една горска колиба. След това апетитът му пораснал и завладял с насилие и заплахи всички чифлици около неговия — накрая дошъл ред и на двамата братя и баща им. Юнкер Сванте бе мъж с родов герб и дълъг саксонски меч, трудно беше за селяните да му се противопоставят. Убил баща им, като го обидил пред свидетели в собствения му двор, и то на такъв висок глас, че бащата се принудил да извади меч заради честта си. След това Сванте взел цялото стопанство като цена за помиряването, понеже твърдял, че е получил драскотина на едната ръка, когато е убил баща им. Веднага прогонил братята от собствената им наследствена земя с бой и срамни обиди, със себе си взели и четирима от робите си, които вече били свободни. На каква стойност можеха сега да оценят свободата на онзи, който е извън закона? В гората се бяха посветили на залавянето на пътници, които принуждаваха да откупват свободата си и така си живееха, макар това да бе жалко съществувание.