Колкото повече говореше ярлът, откъм домашните и робите се разнасяше все по-силен кикот, после смях, а най-голямо бе щастието на братята Торгейр и Аунунд. Накрая Сванте се пречупи, сякаш му причерня пред очите. Извади меча си и се втурна разярен към мъжа, който за няколко мига го бе опозорил повече, отколкото беше изтърпял през целия си живот.
Щом отнесоха трупа на Сванте, Биргер отиде при Торгейр и Аунунд, докато избърсваше меча си от кръвта, и заяви, че сега между тях цари мир и всичко е простено. И все пак те трябваше да се погрижат да върнат каквото дължаха и да се помирят с всички, които бяха ограбили. Ако някой заговореше за разследване и тинг щяха да казват, че са под защитата на Фолкунгите, а нуждаеха ли се да вземат на заем сребро, за да изплатят дълговете си, можеха да дойдат в Биелбо.
Едно нещо обаче щяха да помнят от днес нататък. Благосклонността си имаше цена. В момента бяха длъжници и вероятно един ден щеше да се случи така, че Биргер да ги помоли за услуга в отплата, може би малка, може би голяма. Братята се заклеха във всичко свято, че ще да изпълнят каквото и да ги помоли господарят Биргер.
Тъй като Торгейр беше по-възрастният от двамата, той стана стопанин на Бекафален, макар да бяха равноправни собственици. Биргер назначи Аунунд за управител на собствения си нов чифлик Йевста.
Така сприхавият Аунунд се оказа онзи от двамата братя, който получи по-силната защита от гневни техни жертви, защото над стопанството Йевста скоро се развя знамето на Фолкунгите.
Времето на вандалите
I
Биргер не беше мъж, който лесно признава поражение и неуспех. Трудно обаче можеше да се гледа на смешната вътрешна война в Ериковия род по друг начин, освен като неуспех за властта на Фолкунгите. Детето крал Ерик Ериксон Куция сега бе прогонено от кралството и Кнут Холмгейрсон заграби кралската титла, като опаса Улф Фаси с меча на кралски ярл.
Точно това върза ръцете на фолкунгския родов тинг — Фолкунги стояха и от двете страни във войната между Ериковите потомци. Ярл Фолке изиска родът им да се притече на помощ на младия коронован и законен крал. Улф Фаси се застъпи за обратното — да подкрепят Кнут Холмгейрсон в справедливия му бунт срещу една кралска власт, която позореше родината.
И така, всяко решение да окажат въоръжена подкрепа на едната страна, означаваше Фолкунги да се изправят срещу Фолкунги на бойното поле.
Биргер смяташе, че е бил проницателен, като посочи тази нелепост и обясни, че точно затова нямаше да окажат въоръжена подкрепа на никого. Разчиташе, че с това спорът ще заглъхне в нищото. Беше сгрешил.
Противно на всякакъв разум и здрава преценка ярл Фолке се придвижи до Сьормланд с един въоръжен отряд, който едва ли би могъл да се нарече войска, с детето крал и учителите му в обоза и един-единствен ескадрон датски конници, за да накаже Кнут Холмгейрсон и приятеля му Кнут Кристинсон, който също бе напуснал кралския съвет. Малкият сблъсък между малцина конници и една шарена смесица от селяни завърши с постигната само за един ден победа за Кнут, който накара детето крал Ерик Ериксон и настойникът му Еренгисле Виг да се закълнат, че искат ли да спасят живота си, незабавно ще напуснат кралството и ще заминат за Дания. След това Кнут Холмгейрсон се провъзгласи за владетел, приемайки кралското име Кнут Дългия, и щяха да го коронясат в Стренгнес.
Биргер седеше високо на кулата в Имсеборг и чепкаше случилото се заедно с рицаря Бенгт Елинсон — единствения Фолкунг, пред когото той смееше да покаже слабост и колебание. Беше вечер в началото на лятото и цялата околия се огласяше от песента на черните дроздове, а в далечината лаеше лисица. Не пиеха нищо, понеже тайно споделяха необичайното мнение, че трезвите мъже умеят да разговарят за проблемните дела по-добре от пияните.
Далеч под тях, покрай постройките на двора, които скоро щяха да бъдат загубени, ако обсада сполетеше Имсеборг, нови младежи се упражняваха с учителите на рицаря Бенгт от Форшвик. Това беше хармонична гледка, която от време на време караше Биргер и по-възрастният му родственик да разменят многозначителни усмивки, когато някой младеж допуснеше грешка и си изпросеше пердаха. И двамата бяха минали по този път и знаеха всичко по въпроса.