Отначало крал Хокон сметна това предложение за еднакво нагло и неизпълнимо. Но колкото повече слушаше сладкодумния източноготски големец, толкова повече започваше да му вярва. А когато се разделяха, направиха го като приятели, и двамата убедени, че са намерили начин да разрешат дългогодишни спорове в полза и на Норвегия, и на Фолкунгите.
Но въпреки че в началото Биргер бе срещнал затруднения, докато убеди крал Хокон в Осло, те не бяха нищо в сравнение с това, с което го посрещна брат му, лагман Ескил от Скара.
Ескил се хвалеше, докато крачеше широко напред-назад по пода в голямата си зала, където във всяко ъгълче бяха натрупани пергаменти и текстове на закони. След като първо чу от брат си Биргер, че по някакъв начин явно бе постъпил наивно и трябваше да се държи настрана от преговори с чужди власти, тъй като чисто и просто не разбираше нищо от такива работи, той побесня и заплаши да изхвърли Биргер на двора със собствените си ръце и хубаво да го напердаши, както в детството им. Биргер обаче се разсмя на тези заплахи толкова гръмко и продължително, че гневът на Ескил се уталожи.
При това на Ескил му стана още по-трудно, когато жена му Кристин започна да се меси и скоро застана на страната на Биргер, щом чу, че крал Хокон като по чудо се е съгласил да разреши на сина й да сключи брак със сестрата на кралицата, Ингрид. Вече бе доказано, че опитът да присъедини сина Кнут към бунта на Сигурд Рибунг, представляваше несигурен път към властта. Но пък ако Кнут вместо това успееше да сключи толкова изгоден брак, пътят към властта бе прокаран.
Повикаха в залата самия поизплашен и свит Кнут и скоро той също застана на страната на Биргер и майка си. Тогава вече нямаше значение колко дълбок глас добиваше Ескил и с колко широка походка се клатушкаше напред-назад по пода. Скоро се оказа принуден да се примири.
Това беше голямо облекчение за Биргер, понеже намираше за почти безнадеждно трудно да върви след брат си и да поправя всичките му наивни грешки. За първи път от доста време насам чувстваше, че е постигнал успех във важно дело.
След това зададе няколко въпроса на брат си лагмана относно законите, които бе започнал да събира. Намерението му беше просто да се покаже дружелюбен, като остави Ескил да поговори за неща, от които наистина разбираше, докато се разхождаше напред-назад по пода и ту мърморейки, ту с рев разказваше за сложни неща, сякаш бяха общоизвестни. Когато обаче Ескил подхвана тази тема, жена му Кристин и синът й Кнут побързаха да избягат от залата и завъртяха очи все едно бяха чували всичко хиляди пъти преди това.
Ескил разказваше с жар, тършуваше из купчините пергаменти и от време на време отиваше при него с някакъв текст, който му показваше и обясняваше, макар рядко да желаеше да чуе някакво мнение от страна на Биргер. Бе започнал да събира всички закони, които съществуваха в Западна Готаланд, за да ги запишат в текст — един закон, непоклатим като скала и вечен, за да не може да бъде променен от никой лагман, който го е запомнил погрешно. Говореше с такова убеждение и плам, че скоро Биргер се заинтригува повече, отколкото бе очаквал в началото. Косата на Ескил вече стърчеше на всички страни, понеже имаше лошия навик да си скубе темето всеки път, когато заплетено обяснява нещо.
Донесоха бира и нощта със сигурност се очертаваше да бъде дълга, но въпреки това любопитството на Биргер нарастваше все повече. Самият той имаше еднакво ниско мнение за законите и духовниците. За него закон бе само онова, което знаеха всички и изглеждаше правилно, а следователно и само онази власт, скрита в меча и копието. За Ескил обаче законът бе основата, върху която трябваше да стои всяко християнско кралство, една сигурност както за мира, така и за собствеността. Той отново и отново повтаряше идеята си, че държавата се гради със закони. Тези думи щяха да стоят най-отпред в закона, който сега възнамеряваше да събере в писмен вид.
Тогава Биргер, който винаги бе смятал Ескил за по-изряден от малкия им брат, покойния Карл, все пак реши, че двамата бяха еднакви. Имаше нещо също толкова детинско в упованието в закона, колкото във вярата в неизменно добрия Бог.
— Ти си лагман, скъпи мой братко, кой би вярвал по-силно от теб в благословията на закона? — внимателно възрази Биргер, когато му се стори, че Ескил насмалко накара закона да изглежда като дар Божи за хората. — Но откъде идва той, едва ли смяташ, че е от самия Отец?
Биргер си мислеше, че е задал въпроса си предпазливо и умерено и Ескил нямаше за какво да се пали.