Иша тръгна, първо направо, но скоро се олюля и се чу съскащ звук от месото по ръцете й, което се опичаше. След миг се препъна и падна с крясъци, после запищя още повече и прокле онзи Бог, който я беше оставил да умре на мястото на един долен престъпник, останалото не се чуваше. Четирима мъже се втурнаха към нея и с подигравателни усмивки вдигнаха тънък ремък от волска кожа, напоен в саламура. Завързаха го около врата й и я повлякоха към дървото за бесене, разплакана и виеща от болка, а там двамата крадци се полюшваха на вятъра. Преметнаха ремъка през един клон и бавно започнаха да я издигат. Тя риташе и крещеше, което още повече веселеше присъстващите. Отчаяно се опитваше да вмъкне пръсти между кожения ремък и врата си и сама се дращеше до кръв, докато въжето се опъваше все повече, а тя скоро балансираше на върха на пръстите си. Краката й бяха боси и мръсни. Оставиха я за малко така, после я издигнаха.
Умря бавно, и когато най-сетне увисна съвсем неподвижна с едната изпечена ръка отстрани, а другата — заклещена с един пръст в кожената примка, насъбралите се тръгнаха да се връщат по местата си. Роднините на Сванте отидоха да го прегърнат, а той се напери и на свой ред се посмя на веселото представление, предложено от крадливата робиня.
Но тъкмо когато лагманът щеше да започне следващото дело, някой изписка пронизително и посочи дървото. Обесената Иша бе започнала да се движи сякаш възвърнала живота си. Спазми тресяха тялото й и тя се заизвива като змия, преди отново да увисне неподвижно. Някои пребледняха, но други обясниха, че понякога с обесените става така и няма нищо странно. След това се върнаха към задачите на тинга.
Биргер стоеше просълзен до рицаря Бенгт, който и с най-слаба мимика не показваше мнението си. Сълзите на Биргер нямаха нищо общо с обесената робиня. Това, за което скърбеше и не можеше да проумее, беше, че Бог можеше да седи и да наблюдава тази неправда. Поне невинната Иша със сигурност вече се намираше в рая и се радваше на най-голямата и висша справедливост, каквато далеч не очакваше крадеца на име Сванте. Лесно беше да се задоволиш с подобна мисъл. Но защо Бог не бе по-милостив към хората? Защо ги оставяше да продължават да живеят в мрак и заблуда?
— Говори се, че сега ние, Фолкунгите, разполагаме с властта в кралството — внезапно прошепна рицарят Бенгт и веднага изтръгна Биргер от размишленията върху нежеланието на Бог да накаже злото. — Но ако това е властта, тя не ми е по вкуса.
Без повече обяснения, рицарят се отправи с дълги крачки към центъра на тинга, за да чува по-добре. Може би вярваше, че е дошъл редът на неговото дело. Биргер го последва колебливо и отново застана до него с ръце, скръстени на гърдите по същия начин.
Лагман Рюдрик сега изглеждаше така развеселен и ободрен от енергичното представление на крадлата Иша, че може би затова продължи с едно дело, което съвсем не се отнасяше до скромния спор за земята на рицаря Бенгт, а вероятно щеше да се окаже също толкова забавно. Така поне каза той.
Сега ставаше дума за караница между двама свободни селяни, никой от които не превъзхождаше другия. Единият се казваше Гутурм от стопанството Хьогеста, а другият беше Херйе Въшльото от Елваданс. Двамата спореха за парче земя на границата между двата чифлика и не бяха успели да се спогодят доброволно, та сега се изискваше роднини да положат клетва.
Докато селяни и свободни мъже с мъка си пробиваха път в тълпата, рицарят Бенгт забеляза един човек в най-крайния кръг зрители и изведнъж гневно го посочи на Биргер.
— Онзи — започна той тихо, но с доловимо негодувание, — мъжът, когото виждаш ей там в износеното синьо наметало, на което едва му личи цветът, го познаваме, поне аз. Казва се Ерик Стенсон и е Фолкунг като нас, само че е беден и без земя. А най-лошото е, че е от Форшвик!
— Защо тогава не потърси подслон при нас, родините и братята му? — удиви се Биргер.
— Защото не е дошъл тук с честта си — промърмори рицарят Бенгт. — Добре си го спомням, именно аз го научих на повечето неща, които умее. Той е малко по-голям от теб, може би не се помните. А сега смята да опозори меча си!
— Ние във всеки случай не можем да допуснем това! — изведнъж се разпали Биргер и разсмя рицаря Бенгт — нещо, което не се случваше често.
— Ще видим какво можем да допуснем — каза той през смях и покровителствено обгърна с ръка младия си благороден роднина.
Делото на двамата селяни продължаваше и след като двете страни положиха клетва, започна да става ясно, че Херйе Въшльото бе този, който щеше да спечели. Тогава обаче противникът му Гутурм от Хьогеста вдигна ръка и всички веднага замлъкнаха в очакване. Той заговори, отбелязвайки, че мъжа, когото наричаха Въшльото, не притежава достатъчно мъжество, за да заслужи благосклонността на тинга. Въшка беше той, дори по-долен — пале, без грам кураж в гърдите, нищожество, което не заслужаваше да спечели дело на тинга срещу един по-добър мъж.